— Говорих с хората си — започна Небамум. — Описаха ми експедицията ви до мястото на онова клане.
— Лорд Ай и Царският кръг — отвърнах аз — ще бъдат осведомени съвсем скоро.
Небамум се усмихна леко на високомерния отговор, а офицерите ме погледнаха злобно. Единият заговори:
— Загубихме добри мъже и коне.
— Конете умират! — срязах го аз. — А задължение на войниците на фараона е да жертват живота си, ако се наложи.
— Какво открихте? — настоя Небамум. — Нима е била необходима тази смърт? Разказаха ми за глутница хиени, обсебени от демони, за скелети, за ужасяващо клане. Запалили сте някаква пещера навътре в долината.
— Както вече казах — захапах един грозд аз, — лорд Ай ще бъде осведомен.
— Той вече изпрати официални нареждания.
— Видях ги — отвърнах. — Писарите ме посрещнаха с тях. Същата стока: не правете това, не правете онова. Онова, което ме интересува, полковник Небамум: до каква степен е безопасен този град?
— Лорд Ай и неговият Царски кръг — стана агресивен Небамум — не одобряват твоята експедиция, както и генералите Хоремхеб и Рамзес. Не виждат смисъла; принцът и царското семейство бяха изложени на опасност.
— Което означава, полковник — отвърнах рязко, — че аз ви имам повече доверие от тях. Достатъчно сме се заяждали. Кажете ми за града?
— В града кипят недоволство и смут. Извършени бяха нападения над чиновници, а също и срещу наши войници. Забранил съм да се ходи в пивници или на пазара; пред портите се събират групи.
— Какво искат?
— Уверения, че градът ще остане непокътнат, че ти, господарю, и, разбира се, Негово височество, няма да ги изоставите. Говорят за прехраната си, за верността си към Египет. Не са се преместили тук, за да живеят в град, който ще бъде оставен да загине.
— И са прави. И двамата знаем, полковник, както и всички останали, че веднага щом лорд Ай подготви нещата в Тива, принцът ще се върне там, за да се ожени за принцеса Анхсенамон и да бъде коронясан за Владетел на Двете земи.
— Колко опасно е това недоволство? — попита Джарка.
Небамум разпери ръце.
— Случайни нападения, шумни сблъсъци, хвърляне на камъни. Става все по-трудно да докараме продукти от пазара. Ако не бяхте с военен ескорт, щяха да са ви нападнали. Лорд Маху, трябва да напуснем града; трябва да тръгнем възможно най-скоро.
Помислих за съкровищата, личната ми собственост, ковчежето с тайни документи, зарито навътре в моята градина.
— Предлагам да изоставим всичко — настоя Небамум. — Бойните баржи са готови. Можем да сме далече оттук още днес, да оставим този град да гние.
— Значи, полковник, имате новини и от генерал Хоремхеб. Как е той?
— Иска този град да бъде заличен и Атон да бъде забравен — обяви един от офицерите на Небамум нагло.
С Джарка се прибрахме в покоите си. Принцът спеше. Анхсенамон и Амедета влязоха, без да бързат, в стаята. Изглежда, бяха изпробвали разни парфюми, защото с тях влезе и ароматен облак. Изглеждаха сияйни, обсипани с бляскави бижута. Анхсенамон фъфлеше леко; и двете бяха изпили доста вино.
— Чичо Маху — изпелтечи тя, — добре дошъл отново. Липсваше ни, нали, Амедета?
Придворната дама ми се усмихна с поглед. Анхсенамон се приближи до мен на пръсти и докосна устните ми.
— Сухи и напукани, не стават за целуване, нали, Амедета? Наистина трябва да си по-внимателен — усмихна ми се като котка, после се отдалечи и погледна през рамо с безсрамна, дръзка усмивка на уста. — Трябва да бъдеш по-внимателен, чичо Маху, и да правиш каквото ти казва дядо.
— Какво иска да каже? — прошепна Джарка, когато тя затръшна вратата с крак зад себе си. Обикновено той нямаше търпение да се измъкне. По време на експедицията Мерт бе изпаднала в треска, от която непрекъснато й се спеше. Веднага щом пристигнахме в двореца, Джарка помоли за помощ Пентжу, който я прегледа и каза, че й няма нищо, трябват й само няколко дни почивка и прясна вода. — Господарю — настоя Джарка, — Анхсенамон те предупреждаваше.