Срещата на Царския кръг приключи. Ай остана сам на стола и се загледа в пръстените си. Хоремхеб и Рамзес се заговориха с Майа и Хюйи. Мерире и групата му се приближиха. Първожрецът беше притеснен, искаше гаранции за безопасността си.
— Ти си жрец. Първожрецът на Атон. Ще заминеш невъоръжен, окичен със зелените клонки на мира. Ще бъдеш в безопасност — ухилих се. — Или поне толкова, колкото и аз.
Генерал Рахмос с обляно в пот лице трепереше едва доловимо; дадох му раираното си наметало. Винаги го носех; беше подарък от Джарка, за да ме пази от вечерния хлад — такива носеше неговият народ шазу, — достатъчно леко под дневната горещина, но сигурна защита срещу мразовитите нощи в пустинята.
Хоремхеб и Рамзес се приближиха и ме заведоха настрани. И двамата генерали бяха в приповдигнато настроение от очертаващите се военни действия. Мина ми мисълта дали не съм изглеждал прекалено умен! Какви гаранции имах, освен един личен обет, че след победата тези две пантери няма да обърнат войските си на юг срещу Тива? Ай сигурно си е мислел същото, защото прекъсна разговора ни и върна срещата в релсите, като обяви, че всички ще дадем обет още утре. В крайна сметка това беше най-добрата гаранция, с която разполагахме. Докато Тутанкамон е жив, хиените около него нямаше да се обърнат една срещу друга. Вече бяха издадени прокламации, с които се напомняше, че принцът е внук на Могъщия Аменхотеп III, че във вените му тече свещената кръв и е от царската родствена линия. Дори и Рамзес, независимо от коварството си, не би посмял да вдигне ръка срещу Тутанкамон и да извърши такова богохулство.
Вратите на съвещателната зала се отвориха. Изнесохме се по коридора покрай стражите на Нахтмин и стигнахме в двора, където ни очакваха свитите ни. Слънцето вече залязваше и вятърът беше хладен. Съжалих за благородния жест да дам наметалото си на генерал Рахмос. Огледах се. Вървеше след Туту и Мерире сред сенките на изхода. Зърнах бяла фигура да се отделя рязко от група жреци, очакващи господаря си. Отначало си помислих, че става дума за вестоносец с важни новини. Движеше се бързо, безшумно, като бягаща сянка, сякаш бе бяло петно. Улових проблясък на стомана. Рахмос се обръщаше изплашен, все още изтощен от треската. Нямаше шанс да се предпази. Бялата фигура се блъсна в него и двамата паднаха. Писъкът на Рахмос раздра въздуха. Острието се издигна и потъна.
Убиецът скочи на крака, сякаш възнамеряваше да избяга през конкретна врата сред лабиринта на двореца. Двама от копиеносците на Нахтмин се впуснаха след него. Мъжът достигна вратата тъкмо когато го догонвах. Беше заключена и той се обърна. Въпреки виковете ми стражите на Нахтмин хвърлиха копия. Едното го прободе право в корема и го прикова към вратата отзад, другото се заби дълбоко в гърдите му. Той трепереше и пищеше, размахваше бясно ръце, а кръвта шуртеше от отворените рани. Стражите издърпаха копията си и тялото се свлече на земята.
Останалите също дотичаха. Дворът се огласяше от крясъци и дрънчене на оръжия. Мерире и групата му се скупчиха около Рахмос. Лежеше сгърчен, едната му ръка се движеше напред-назад като превързано крило на птица, петите му барабаняха по пода. Пентжу, лекарят, който не бе проговорил през цялото време, клечеше до него. Нямаше какво да направи. Очите на Рахмос вече се забелваха в предсмъртна агония, плюеше кръв, пръстите му се опитваха да затворят зеещите разрези на гърлото, шията и гърдите. Убиецът представляваше кървава купчина. Отидох и го обърнах. Младеж с гладко лице и бръсната глава като на жрец, но дланите му бяха загрубели, а ръцете — нашарени с белези.
— Войник? — попита Майа. — Преоблечен като жрец? Държеше това.
Ковчежникът ми подаде скарабей с имената на Ехнатон от коронясването. Беше груба изработка, разкривените йероглифи бяха изрисувани с бяло върху грубия камък. Заобиколен от охраната си, Ай прегледа двата трупа и сви рамене.
— Маху — заповяда той, — разбери какво се е случило.
— Със същия успех ще изцедя вода от камък! — извиках в отговор.
Клекнах до трупа на убиеца. Белезите по ръцете бяха повърхностни, а под окървавената роба не забелязах други. Затова пък по втвърдената кожа на петите му открих нещо, което ми заприлича на боя.
— Трева — заявих и погледнах Пентжу. — Човек, който е свикнал да ходи по трева, а тези белези по китките и ръцете? Подозирам, че става дума за градинар. Мерире!
— Да?
— Този човек не е от твоите, нали?
Очите на дребничкия жрец бяха като твърди черни въглени, а устата му — гладка и чиста. Изглеждаше прекалено спокоен за човек, несвикнал на кръв.