След края на коронацията излязохме от храма и тръгнахме в триумфална процесия през Тива, за да може фараонът да покаже лицето си на народа си. Гледката беше величествена: маршируващи войници, тракащи колесници, въздух, сгъстен от тамян и парфюми.
В късния следобед Церемонията на процесията беше приключила и в двореца Малгата започна великото пиршество. Тъкмо търсех мястото си на царския подиум, когато усетих нечия ръка на рамото си и се обърнах. Генерал Нахтмин се усмихваше подмолно, заобиколен от група офицери.
— Лорд Маху — изрече с равен глас той, — арестуван сте.
Оставих ги да ме ескортират извън залата, по стълбите към покоите ми и това, така да се каже, бе краят на дните ми като настойник на принца. На следващата сутрин бях призован на среща на Царския кръг. Накараха ме да стоя като затворник, докато Ай, в качеството си на първи министър на фараона, изброяваше обвиненията срещу мен: занемаряване на задълженията ми в Ахетатон; излагане на опасност на принца; глупавото ми приключение (по неговите) думи с похода в Източната пустиня; бунтът в града; неспособността ми да защитя принцеса Анхсенамон.
Обвиненията представляваха списък неясни, празни думи. Огледах се наоколо за подкрепа. Хоремхеб и Рамзес избягваха погледа ми. Хюйи и Майа седяха на възглавниците си с наведени глави. В крайна сметка присъдата ми бе домашен арест в голямо имение близо до пътя извън Тива. Пентжу, който също бе включен в обвиненията, бе обявен за официално опозорен. Къщата се намираше на пет километра на север от Тива и много подобна на тази, в която съм задържан в момента — с помощни постройки, градини и висока ограда, зорко пазена от войници на Нахтмин. Пентжу прие съдбата си без протести и се шегуваше как ще се устроим като стара семейна двойка. Дадени ми бяха няколко слуги и имах право да избера десет от наемниците си, които да ме придружат. Попитах дали има доброволци и прекрасните момчета не се поколебаха. Заведоха ни в имението и бяхме заплашени със смърт и изгнание, в случай че решим да напуснем.
С Пентжу разделихме къщата и всеки си избра покои. Никой не се оплака. В сърцето си знаех, че сега не е нито времето, нито мястото. Понякога Пентжу ме питаше защо се стигна дотук. Отвръщах му със същия въпрос. В първите няколко мига възможните отговори се блъскаха в главата ми. Накрая стигнах до лесното и грубо заключение, че просто вече не бях необходим. Службата ми на началник на полицията бе поета от Собек, който често ме посещаваше. Нямаше злоба или отмъщения. Собек просто бе успял. Беше понапълнял. Често го дразнех заради шкембето и понатежалата челюст. Седяхме под някой чинар в градината, пиехме вино и си припомняхме подвизите си в лагера на хетите. Изборът на Собек за началник на полицията беше добър: като бивш беглец той познаваше всеки трик и всяко движение на онези, които преследваше. Носеше ми новини от Тива и Египет. Как Хоремхеб и Рамзес сега отговаряха за гарнизоните на север от Мемфис, занимаваха се да укрепват защитата на Египет, набираха нови войски и формираха ескадрони колесници. Хоремхеб отсега планираше славния ден, в който египетските сили ще прекосят Синай и ще нахлуят в Ханаан. Ахетатон почти не се споменаваше; беше оставен да загине. След бунта беше изоставен, дворците, храмовете, алеите с колонади, улиците и парковете бяха предадени обратно на пустинята. Кладенците бяха засипани, каналите — пресъхнали; само за две години той се бе превърнал в свърталище на просяци и престъпници.
Собек често ме питаше защо бях приел съдбата си толкова покорно. А какво друго можех да направя? Когато вече не се грижех за принца, се уморих от борбата, от кръвопролитията и насилието. Исках мир, място да се подслоня и помисля. Подобно на ручей сред скалите, животът ми внезапно бе поел в нова посока. Хоремхеб и Рамзес ме посещаваха. Бяха заинтригувани от приключенията ми и често ме разпитваха за последните дни на Ехнатон. С течение на месеците посещенията им ставаха все по-редки, но когато идваха, винаги носеха дарове и уверения в приятелството си, а разговорът винаги се завърташе около хората на Атон и племената хабиру.