Източникът на всички тези клюки бе, разбира се, Собек. Но ако той знаеше колко струва Ай, то лорд Кобра със сигурност му връщаше комплимента. Приятелят ми се смееше как шпионите му шпионират тези на лорд Ай, както и тези на всички останали. Не биваше да подценява този човек! Аз, естествено, се опитах да го предупредя. Един ден — трябва да е било през третата година на изгнанието ми — докато седях със Собек, се опитах да му разкажа историята за укротителя на змии, когото веднъж бях арестувал.
— Беше един от онези хора — започнах аз, — един от най-обаятелните мъже, които съм срещал. Способен бе да убеди пиле да се излюпи; беше толкова остроумен, че го освободих невредим.
— Мисля, че знам историята — отвърна Собек. — Но нищо, разкажи ми я отново.
— Укротителят пътувал из селата в покрайнините на Западна Тива. Продавал свещено змийско масло, което трябвало да се втрива в гениталиите на мъжа и правело пениса по-силен и здрав. Този измамник натрупал доста голямо богатство, докато не се опитал да измами един мой информатор сред селяните. Укротителят бе арестуван и доведен при мен. Призна, че така нареченото свещено масло е просто разтопена мас от плъх. Разбира се, никой никога не се оплаквал, така че какво лошо имало? Прав беше. Собек, познаваш ли мъж, който би искал да си признае, че има проблеми между краката, и когато се опитал да направи нещо, за да подобри положението си, го измамили?
— И поуката е?
— Така действа лорд Ай. Той те мами, омагьосва те, а после можеш да виниш единствено себе си.
— Маху, не можеш ли да кажеш и една хубава дума за него?
— Да, брат му Нахтмин е много по-лош!
Вярно, Собек беше бивш водач на бандити и крадци, но в него имаше своеобразен вид благоприличие, което неотдавнашната му женитба за възпълничката, пращяща от енергия дъщеря на един високопоставен тивански търговец сякаш бе изкарала на преден план. Беше доволен от света и в мир със себе си. Молех се да остане достатъчно бдителен, че да усети мрака в душата на генерал Нахтмин, мъж с каменно сърце и никаква доброта, убиец по рождение, свиреп боец, посветен на харизматичния си по-голям брат. Сега Нахтмин беше главен писар, главнокомандващ на южната армия на Египет, легиони, ескадрони колесници, полкове стрелци и наемници. Използваше тази войска, за да избива скитниците, които бяха дошли от пустинята в търсене на лесна плячка; да изтребва тях, както и всяка друга заплаха за властта на брат си. Грабители на гробници вече не плячкосваха Некропола или Долината на царете. Нахтмин ги излови и ги набучи на колове по пътищата и скалите.
— Крадците се опитаха да отнесат съкровището — обясни Собек и отпи от виното си. — Бандитите знаят всичко за съкровищата, пренесени от Ахетатон. Просто ме е яд, че не си взех своя дял — засмя се Собек. — О, виждам, че все още пазиш двете статуи.
— А, да. Пентжу ги получи като дар от двореца заради грижите си за младия фараон. Единственият подарък, който получи. Постави ги на входа на Колонната зала. Между другото, какво стана с останалото съкровище?
— Нека го кажа така: в Тива няма да срещнеш нито един просяк, Маху. Нахтмин ги изпрати в Долината на царете на тежък труд; да копаят новите гробници. Мъже, жени, деца, след месец всички бяха мъртви.
— Защо нови гробници?
— Отначало съкровищата от Ахетатон бяха временно складирани в гробниците и погребалните храмове на старите фараони. Сега Ай ги пренася на място, известно само на него, Нахтмин и другите от шайката им.
Известно време мълча.
— Има известна полза от него — измърмори той. — Говоря за генерал Нахтмин. Убийствата престанаха. Прерових навсякъде за Мерире и кликата му. Изпариха се като дим.
— Изклани, затрити?
— Не — въздъхна Собек. — Избягали са, но не знам къде, вероятно отвъд Синай, което пък ме навежда на един друг въпрос.
Посочи градината: Джарка и Мерт седяха до Езерото на чистотата и гледаха как синът им Имотеп лази като буболечка наоколо. Наведох се към него.
— Да не би да са в опасност?
— Засега не. Но ти останаха верни. Джарка можеше да напусне. Щях да му намеря някаква служба в двореца или някой храм. Още повече да не забравяме, че и двамата знаят за клането — Собек потропа с нокти по чашата си. — Не преставам да се питам защо те подкрепиха?