— Не си ли чувал за преданост и приятелство?
Собек само потърка ухо, навик, когато беше подозрителен.
— Мисля, че Джарка е тук да те следи, Маху, макар че не знам каква е причината.
— Защо си се загрижил за него точно сега?
— Не, не съм се загрижил за него. Сигурен съм обаче, че генерал Рамзес много би искал да ги разпита и ще ти покажа защо.
След четири дни Собек дойде по тъмно. Пишех в дневника си и описвах вечерния хлад, аромата на градината, там където цветните маслени лампи светеха и танцуваха като светулки. От реката долитаха разнообразни звуци — ревът на хипопотамите, който почти заглушаваше заглъхващата песен на птиците, и забързаният хор от жаби. Седях на покрива на къщата, взирах се в акака, както поетите наричат звездите, „цветята на небето“, разцъфнали в светлина на фона на нощта. Тази хармония бе нарушена от вестта за пристигането на Собек. Слязох да го посрещна. Той се промъкна през портата, спря и подсвирна. Дотътри се старец, облечен в дебела роба и шал с пискюли около раменете, чиито тръстикови сандали шляпаха по земята. Беше дребен и кокалест, а смачканото му лице приличаше на сушена ядка, макар че бе бдителен, а очите му светеха като на момче.
— Това е Сеену.
Собек представи госта и седнахме в моята Беседка на сините лотоси. Известно време седяхме мълчаливо, докато слугите, сред които без съмнение имаше и шпиони на лорд Ай, ни поднесоха сусамов сладкиш и изстудено бяло вино. Откъм градината долетя дрезгавият глас на Пентжу, който пееше на фона на нощните звуци песен, която всички бяхме научили като Чеда на Кап. Старецът се засмя.
— Добра приспивна песен — прошепна той.
Не отговорих. Надявах се просто Пентжу да се напие, да заспи и да не става за смях. Когато всички слуги излязоха, затворих вратата.
— Кой си ти? — попитах и се отпуснах на възглавниците.
— Сеену някога е бил писар при стълба за екзекуции, където разпитвали пленниците — обясни Собек. — Знае много езици. После станал главен писар в светилището на Анубис.
— Това беше преди цяла вечност — изкиска се Сеену, — когато великият Дом на милион години бе управляван от Могъщия бик, Онзи с великолепното тяло, а аз носех яка с глава на чакал. О, да, преди много, много фараони — затвори очи и се залюля напред-назад. — Трябва вече да съм сред заспалите — гласът му не бе повече от шепот. — Трябва да крача със смъртта — отвори очи. — Минах осемдесетата си година. Дължа това на закрилата на великия бог Буто. Вече съм стар…
Продължи да дърдори. Собек ме предупреди с поглед да мълча.
— Някога слабините ми бяха свежи и плодовити, семето ми бликаше. Нощем спях с робиня от всяка страна.
Отново понечих да го прекъсна, но Собек направи знак да замълча.
— Бях писар в Дома на екзекуциите, секретар на Кланицата в Дома на оковите. Отговарях директно пред фараона, но дори тогава вече остарявах.
— Кой фараон? — попитах аз.
— Тутмос, бащата на Аменхотеп Великолепни. Както знаем, Аменхотеп залюби красива девойка от Ахмин. Тя беше от племето хабиру. О, добре ги опознах — въздъхна той. — Тийи и брат й Ай. Научих всичко за легендите на народа й: как са дошли от Ханаан; как очакват велик водач, който ще ги заведе отново там; как са избрани от бога. Прочетох архивите им. Дори видях рисунките в Долината на сивата зора. Научих и за Атон, Единствения бог. Посетих Ханаан. Изучавал съм хабиру по-задълбочено от който и да е египетски учен.
— И какво стана после?
— Разказах всичко на Тутмос. Той много се разтревожи. Опита се да предупреди сина си, който тогава бе просто малко момче. Аменхотеп срещна Тийи, когато и двамата бяха Чеда на Кап — мъжът протегна ръка с преметнати два пръста. — Бяха неразделни, една от онези женитби, които започват дори преди слабините да проговорят. Жреците съветваха Тутмос да се противопостави на тази женитба.
— Но Тутмос умря неочаквано — прекъснах го аз, — от мистериозна смърт. Беше едва в края на двайсетте си години, нали?
Старецът се съгласи. Захапа голямо парче сладкиш и отпи малко вино.
— А запази ли някакви писмени документи? — попита го Собек. Сеену поклати глава с пълна уста.
Собек ме сръга и ме изведе в градината, като подкани госта да яде и пие до насита.
— Защо си го довел? — попитах го. — Знам за тези легенди. И ти знаеш, че аз знам.
Чух някакъв шум зад гърба си. Обърнах се — нищо, но бях сигурен, че някой е там.