— Не е от моите — отсече той. — Но пък един от твоята свита липсва.
Наредих незабавно да се претърсят дворецът и градините. Тялото на Рахмос беше преместено в Дома на балсаматорите към храма на Амон, а трупът на убиеца заповядах да бъде увесен с вериги за краката от Стената на смъртта — зловеща сива стена от камък, част от древно укрепление с изглед към пристанището. Останалите членове на Царския кръг се изнесоха скоропостижно. Дворът утихна. Мерире се върна.
— Онзи човек не е от моите — изсъска той, — но липсва един четец.
— И никой не знае къде е?
Мерире поклати глава и се отдалечи с възможно най-възмутен вид. Седнах в сенките на единия приклекнал лъв. Пентжу се присъедини към мен, загледан в кървавите петна по камъните. Мухите вече се събираха на малки черни облаци.
— Не каза нито дума по време на събранието — отбелязах.
— А ти си много спокоен. Рахмос носеше твоето наметало. Може убиецът да е търсел теб?
Преглътнах с усилие и потрих длани, за да прикрия притеснението си. Тази мисъл беше минала и на мен, но пък Рахмос бе слаб, с плешиво теме, пълна противоположност на моя външен вид. Как ме наричаше Нефертити? Красив песоглавец, с пълна уста, чип нос и буйна черна коса. „Компенсирани, скъпи мой песоглавецо — имаше навика да казва тя, прокарвайки пръст по устните ми, — от тези огромни, тъмни очи.“
— Не изглеждаш притеснен — прекъсна видението ми Пентжу. — Казах, че Рахмос беше с твоето наметало.
Махнах с ръка.
— Не ме нервирай, Пентжу. Ти си лекар — усмихнах се. — Не ви ли учат в Дома на живота да не се ръководите по първите симптоми.
Пентжу се засмя сухо, вдигна мяха с вода измежду краката си, отпи и предложи и на мен. Отказах.
— Ако отидеш на север — върна мяха на пода Пентжу, — младият ни принц ще бъде напълно беззащитен.
— О, не, няма. Джарка ще го пази, а, от друга страна, както знаеш, всички в Царския кръг се нуждаят от закрилата на Тутанкамон. Може да е син на фараон еретик, но е също и внук на Великолепния, последен наследник на кръвната линия на Тутмос. Най-голямата заплаха за младия принц беше Нефертити, а нея вече я няма. Сега кажи ми, докторе, защо беше толкова мълчалив?
— Онзи самозванец, който се е появил в Делтата — захапа устни Пентжу, — не е Ехнатон. В последните месеци преди да изчезне, той често говореше с мен, Маху, особено за сина си. Повери ми го и ми нареди, ако нещо се случи с него, ти да бъдеш официалният настойник на момчето. Каза, че си различен от останалите, Маху, в три неща: нямаш големи амбиции, лоялен си и търсиш душата си.
Погледнах встрани: това беше старият Ехнатон, Забуления, Гротескния. Станахме приятели още като момчета, странници в този огромен дворец.
— Казвам ти — продължи да шепне забързано Пентжу, — той също беше убеден, че е изгубил душата си. Казваше, че никога няма да я намери в Ахетатон, че ще се оттегли в Червените земи и ще чака своя бог да дойде.
— И смяташ, че е направил точно това?
— Убеден съм.
— Значи мислиш, че може да е още жив?
— Може и да е.
— Тогава защо да не се появи и отново да сложи Двойната корона на Египет?
— Ехнатон вярваше, че е намерил Единствения истински бог. Хората смятат — внимателно подбираше думите си Пентжу, — че е полудял, че е смятал себе си за Единствения бог, но не е вярно. Ако Ехнатон изобщо виждаше в някого бог, то със сигурност не бе в него самия, а в Нефертити. Обожаваше я. Обичаше я. Беше запленен от нея. Знаеш това, Маху. И тогава истината за Нефертити излезе наяве: арогантността й, горделивостта й, връзката между нея и баща й, Ай, преследването на Хийа, майката на Тутанкамон, това, че тайно слагаше отрова и прахове в храната й, за да не зачене. Това бе истината, която го прогони — добави Пентжу горчиво. — Това запрати Ехнатон в Червените земи, за да намери онова, което бе изгубил.
— А съкровището му?
— Когато той изчезна, градът на Атон беше в хаос. Чумата върлуваше като Секмет Унищожителката. Ти сам видя, Маху, осеяните с трупове улици, погребалните клади на скалите над града, чийто дим скриваше слънцето. Подозирам, че Ехнатон и група от неговите жреци, заедно с мулета, натоварени със съкровища за всеки случай, са се измъкнали от града.
— Дали би тръгнал на север? Към Ханаан?
— Възможно е. Майката на Ехнатон, Тийи, и целият й род от Ахмин някога са били шазу. Дошли са от Ханаан, през Синай, чак в Египет. Приели египетските богове за свои, но така и не забравили своя бог, Бога на Ханаан, всевиждащ, всемогъщ, който не приема почитание с идоли и статуи. Смятали Слънчевия диск, Атон, за негов символ. — Пентжу сви рамене. — Всичко това ти е известно.