Така беше, но се опитвах да разбера какво всъщност ни беше казано.
— Мълчах — въздъхна Пентжу, — защото знам истината. Онова същество в Аварис е самозванец, вероятно един от жреците.
— Но все пак е заплаха за всички нас?
Пентжу ме потупа по рамото.
— Маху, опасно беше още когато станахме Чеда от Кап, Придворната забавачница. — Вдигна меха с вода и се отдалечи. Задрямах за миг в сянката на лъва.
— Господарю?
Сепнах се и посегнах към кинжала си. Капитанът на наемниците ми протегна окървавената си ръка.
— Намерихме труп, господарю, жрец, гол и овързан като пиле за готвене; гърлото му е прерязано от ухо до ухо, а тялото — скрито под един храст между няколко палми. Един от антуража на господаря Мерире го разпозна. Сигурно са го примамили и убили там. — Повдигна вежда.
— И съблекли — довърших аз. — Един сред множеството жреци, а, капитане?
— Като мухи по лайно, господарю.
— А убиецът?
— Градинар, грижел се е за розите във вътрешната градина. Господарю, генерал Рахмос беше с твоето наметало, раираното.
— Знам, че беше с моето наметало, капитане, а то е доста ярко, подарък от приятел. Само че — изправих се и потупах мъжа по рамото — ще трябва да изчакаме и да видим дали ловецът ще се върне за втори опит.
Исках да успокоя Ай, Мерире и останалите, но избухливият характер не е най-добрият помощник в търсенето на истината, така че се прибрах в покоите си. Младият принц вече беше в Дома на обожанието, малък апартамент от няколко стаи, които бях заделил за него. Както винаги проверих прозорците и вратите, за да се уверя, че са плътно затворени с капаци, независимо от горещината. Всеки вход се охраняваше от най-малко трима наемници със строга заповед да не пускат вътре никого, освен мен, Джарка или Собек, и при никакви обстоятелства да не напускат поста си, без да остават поне двама. Връчих собствения си кинжал на стражите и влязох в преддверието, което ухаеше на канела и тамян. В малката спалня по-навътре Тутанкамон вече беше под завивките. Облегалката за главата му в бляскаво синьо и златно проблесна на светлината на лампата — всеки от краката й беше като Бес, бога джудже, толкова обичан от децата. Под краката, отгоре и отдолу, бяха резбовани поредица Ураеи, плюещите кобри, пазителките на владетелите на Египет. Разтворих ленените завеси и малкото момче се изправи с намачкано от съня лице и издължени, тъмни очи като малък бухал, събуден в гнездото.
— Чичо Маху!
— Дошъл съм да проверя маслото в лампите, Ваше височество.
— Страх ме е.
Детето коленичи в леглото и стисна ръцете си.
— Не те е страх — седнах до него и докоснах челото му. Беше хладно. — Лъжеш — засмях се, — за да ме накараш да остана — взех бокала от близката маса, подуших го и отпих от водата. — Джарка ще дойде да спи в стаята ти — прошепнах. Посочих малкия гонг над единия стълб на леглото. — Какво трябва да направиш, ако си наистина изплашен?
Отново онази красива усмивка, малките ръчици се промъкнаха под облегалката за глава и извадиха малък чук, който размахаха яростно.
— Удрям го, чичо Маху. Удрям силно!
— Браво — обхванах бузката му. — И запомни, Ваше височество — целунах го леко по челото, — аз не съм ти чичо.
— Да, чичо Маху. Да ми разкажеш приказка ли си дошъл?
— Не тази вечер — ухилих се, — но може би утре сутрин ще ти разкажа за великите дела на Яхмос, един от твоите прадеди, който изгонил хиксосите от Египет с огън и меч.
— Знам всичките му дела.
— Така ли? А можеш ли да броиш? Спомняш ли си числата? Колко бройки има в един шет?
— Сто, чичо Маху — изпляска с ръце момчето.
— А колко шета в един кха?
— Ъ-ъ… — набърчи чело. — Един кха е хиляда, значи трябва да са десет.
— А бог Шу? Кой е йероглифът за него?
— Мъж с перо на главата, а понякога мъж с лъвска глава.
— Браво! Много добре! — прошепнах.
— Обичаш ли ме, чичо Маху?
— Разбира се, че те обичам. Защо да не те обичам?
— Анкхес… — Тутанкамон винаги срещаше трудности с името на полусестра си, така че бе решил да използва съкратената форма. — Анкхес казва, че ти никого не обичаш.