Взрях се в малкото момче, зяпнало нетърпеливо в очакване на отговора ми. Целунах го по челото.
— Понякога, Ваше височество, ми е трудно да обичам, но ти си различен.
— Обичаше ли баща ми?
— Разбира се!
— А майка ми?
Спомних си дребната Хийа с черни очи — митанийската принцеса, на която Нефертити бе сложила прякора Маймуната.
— Велика дама, Ваше височество, дама, която обичах.
— Анкхес казва, че не говориш с истинския си глас.
— Това важи за всички, освен за теб, Ваше височество. При все това обещавам, че винаги, когато говоря с теб, ще бъде с истинския ми глас.
Тутанкамон се хвърли на врата ми.
— Анкхес — прошепна в ухото ми той — казва също, че си най-добър от всички.
— Най-добър от всички какво?
— Най-добър от всички хиени!
Усетих студ и бавно се отдръпнах. Малчуганът ми се усмихна с очи, нетърпеливи за отговор. Невинността му ме притесни. Огледах се. Бях направил всичко възможно стаята да е удобна. Стените бяха пребоядисани и нарисувани с картини: ловец на птици с мрежите си, птици и насекоми, включително и розово-жълт скакалец върху светло папирусово стебло. По-нагоре птици летяха с широко разтворени, разкошни криле на фона на тъмнозелено небе. Гълъбица с издута гуша бдеше над сребърно яйце в златно гнездо. До него няколко пеликана, баща, майка и няколко малки, се приближаваха в блажено незнание към мрежата на ловеца. Изведнъж се потиснах. Бях се опитал да направя тази стая приятна за момчето: безброй ниши за маслени лампи в цветни стъкла, които можеха да горят цяла нощ. Въпреки това видът на онези пеликани, тръгнали, без да подозират, право към мрежата на ловеца с небръснато лице и червеникавожълта кожа, сега ми се стори зловещ. Спомних си убиеца.
— Хайде заспивай, малкият — прошепнах. Накарах го да легне и издърпах чаршафите.
— Ще ми разкажеш ли приказка? — попита той сънено. — Анкхес казва, че си ловец. Раираната хиена.
През мен премина студена тръпка, сякаш по раменете ми се катереше зъл дух. Притиснах нежно ръката му.
— Така ли ме нарича тя, Ваше височество, Раираната хиена?
— Разбира се, чичо Маху, заради наметалото ти.
Спомних си Рахмос — целият потен, боята от почернените му клепачи, потекла на тънки рекички, моето наметало около раменете му — който върви през двора, в мига, в който убиецът се стрелна като пламък да го убие. Тутанкамон продължаваше да ми задава въпроси, но аз внимателно му се скарах и започнах да тананикам песен, на която Джарка ме беше научил — приспивна песен, която овчарите пеели на стадата си.
Изчаках, докато момчето заспи, после излязох да потърся Джарка и Собек. Седяха с моите хора в съседна градина. Нубийски наемник танцуваше за тях на зловещия звук на флейта и тамбура — ръцете се движеха ритмично, тялото се полюляваше в дребни стъпки. Имаше само парче плат около слабините си и лека ленена роба отгоре. На светлината на факлите той също изглеждаше заплашително с късо остриганата си коса, огромни обеци, огърлица и броеници; около ръцете му беше увита леопардова кожа: нощен дух, танцуващ в кръг светлина! Сенките потрепваха, сякаш духовете на мъртвите се бяха върнали да имитират движенията на танцьора. Смутих се и рязко казах на Собек и Джарка да ме придружат обратно в Дома на обожанието. Собствената ми спалня бе до тази на принца; прозорците нямаха капаци, за да влизат ароматите от градините; мангали и маслени лампи горяха с топла светлина на фона на студения нощен въздух. Джарка огледа внимателно каната с вино и напълни три бокала със сладко бяло вино от имперските лозя на север.
— Хапнахте ли нещо, господарю? — седна на земята до Собек. Аз се облегнах на възглавниците.
— Стомахът ми е пълен, защото сърцето ми вие.
— Поезия? — опита се да ме подразни Собек.
— Истината — отвърнах.
Разказах им за случилото се в залата за съвещания; за заплахите от узурпатора, който в този момент се перчеше като петел върху купчина тор в Аварис. Докато говорех, наблюдавах Собек внимателно. Той живееше по-близо до блатото с крокодили и често пръв научаваше клюките и слуховете. Но този път и той беше изненадан. Седеше с изопнато лице и присвити очи и подсвирна при новината.
— Възможно ли е да е Ехнатон? — попита той.
— Ти как смяташ? — обърнах се към Джарка.
Може би заради разговора с младия принц, допирът до нежната му буза, но тази вечер забелязах колко се беше състарил моят приятел, моят слуга. Около устата му имаше дълбоки бразди, черната му като нощта коса бе тук-там посипана със сива пепел. Джарка не беше забравил. Така и не бе успял да приеме смъртта на своята любима преди няколко години.