— Значи Ай контролира внучката си? — попита Джарка.
— Да. Използва я, за да открие какво се случва в отделните лагери.
— А убийствата? — намеси се Собек.
— Ами ако… — замълчах за миг. — Ами ако шабтите на Ехнатон са просто група убийци, хора като градинаря, контролирани от Анхсенамон и дядо й? Използват ги да нанасят удари върху онези, които, на пръв поглед, са предали Ехнатон. Поддържат усещането за опасност, за надвиснала заплаха…
— Тоест смъртта на генерал Рахмос е целяла да сплаши Мерире и останалите?
— Възможно е — чукнах чаша в тази на Собек. — Ами ако Мерире е наистина изплашен? Ай го въвлича в спор. Съгласява се аз да го придружа до лагера на узурпатора, като същевременно му предлага Бухен като безопасен пристан.
— Достатъчно отдалечен — съгласи се Джарка — както от Делтата, така и от войските на узурпатора, да не говорим за Тива и Ахетатон.
— Да, разбирам накъде биеш, Песоглавецо от юга — съгласи се Собек. — В момента Ай е разделил враговете много хитро. Мерире отива на север, поддръжниците му — на юг, а принцът се премества вън от опасност. Трябва да призная, че има някаква изкривена логика, макар да играе опасна игра. Ако този узурпатор поеме на юг и поддръжниците на Мерире решат да го подкрепят, те се намират в една от най-могъщите крепости на царството, портата към златните мини на Куш.
— Ай е комарджия — отвърнах. — Справя се с опасностите една по една. Първо иска да засили властта си в Тива, да използва тази криза, за да се отърве от враговете си: Мерире на север, Туту на юг, дори генералите Хоремхеб и Рамзес се готвят да поемат към Мемфис.
— А Ай остава в Тива да засилва властта си? Но защо, Маху, шабтите на Ехнатон — а няма кой друг да е бил — ще се опитват да те убият?
— Знаем, че са били шабтите на Ехнатон. Когато разчистихме стаята, открихме два скарабея на Атон на пода — в бъркотията сме ги пропуснали. Това ме накара да се замисля за нощта на нападението. Бях изморен, седях сам в спалнята си. Не съм карал слугата да идва да ме пита дали съм гладен, нито пък да разопакова купчината бельо. Ето защо разпитах внимателно насам-натам. Според иконома слугата, който умря от ухапването, е казал, че е бил изпратен в стаята ми; същото е казал и на пазачите пред стаята ми, за да го пуснат. Дори им казал, че е извикан да събере някакви дрехи и да види дали се нуждая от храна или питие.
— Значи той е бил същинската жертва? — попита Собек.
— Да, нападението е имало за цел да покаже на Мерире, че шабтите на Ехнатон могат да посегнат на всеки. Внимателно пресметната уловка с цел да подклажда страх, да поддържа Царския кръг обединен — поне за известно време — пред лицето на общата заплаха, което пък ме кара да мисля, че Ай и коварната му внучка стоят зад всичко това.
— Ако ти си стигнал до този извод — прошепна Джарка, — и други ще го сторят.
— Предполагам, че е така. Става дума за това кой ще действа пръв. Кой ще успее? Веднага щом настоящата заплаха бъде премахната, нещата до известна степен ще се изяснят.
Пътуването ни на север продължи спокойно. Минахме Дендерах, големия завой на Нил. Отначало всичко изглеждаше нормално, нищо необичайно. Речният път беше оживен; навсякъде имаше рибари или хора в лодки за разходка. По бреговете селяните и фермерите се радваха на разлива и се готвеха да сеят поредната реколта. От време на време обаче виждахме облаци черен дим на фона на светлото синьо небе, а миризмата на изгоряло се смесваше с богатата миризма на калта, рибата и гниещата растителност в Нил. Пешаците, които изпратих да разузнаят, се върнаха и докладваха за пустинни мародери по източния бряг, докато на запад либийски бойни части грабеха незащитени и изолирани общности. Понякога тези мародери биваха залавяни, а труповете им — набивани на кол и увесвани по скалите над брега — черни сенки на фона на небето. Минахме и покрай бряг, където десетина речни пирати бяха набити на кол от управителя на местния град. Разпадането на закона и реда можеше да се забележи и по празните пристанища. От време на време слизахме на сушата. Пред нас се развяваше моето знаме: скачаща газела на златистосин фон, а отзад бялото перо на Маат. Вървяхме по безмълвни улици към запустели пазарища.
Другаде ефектът на разрушението не се забелязваше. Пристанищата и доковете на големите градове бяха оживени. Баржи разтоварваха дървесина, канела, злато, слонова кост, абанос, също и ценна дървесина от Ханаан. По реката се разминавахме с безброй баржи, натоварени с бъчви вино, ликьори, плодове, ливански кедър, волове, добитък, а веднъж дори и стадо млади диви кози. При Абидос обаче, където огромното туловище на храма на Озирис се простираше над мрачна гора от зелени палми, управителят Мотеп целуна земята пред мен в храма на Мин и се заоплаква от нашествията и беззаконието.