— Там е по-хладно, а и никой не може да ни чуе — усмихнах му се аз.
Взех кана вино и две чаши. Собек ме последва по стълбите. Небамум вече беше поставил навес, а от четирите страни на ниския перваз бяха наредени възглавници.
— Какво ще правим? — попита Собек. — Ами ако Мерире ни води в капан?
— Подозирам, че точно това се случва. Колкото по на север се придвижваме, толкова повече вярвам, че сме част от една голяма конспирация. Мерире стои зад тези глупости. Страхувам се, че е тръгнал на север, за да разкаже на узурпатора всичко, което знае. Дори вече се питам — отпуснах се върху няколко възглавници аз — дали шабтите на Ехнатон не са негово дело?
— И какво предлагаш? — попи потта по врата си Собек. — Все още ли държиш да отидем на север и да положим врат под секирата?
— Имаме ли избор? Само да знаех какви са намеренията на Мерире — напълних чашите.
Със Собек спорихме в по-голямата част от следобеда, говорихме прекалено много и пихме не по-малко. Слязох да поспя и се събудих в ранната вечер, облян в пот и с горчив вкус от виното. Измих се, преоблякох се и се върнах отново на покрива; гледах залеза и си припомнях дните с Ехнатон, когато този момент беше свещен. От двора под мен долитаха стъпките на стражите и кучешки лай. Джарка се качи да ми съобщи, че принцът си е легнал. Отвърнах навъсено, че скоро ще сляза.
— Господарю, уплашен ли си?
Джарка стоеше на стълбите и се взираше в мен на слабата светлина.
— Джарка, спомняш ли си — приближих се аз — вечерта, когато убихме онези двама убийци и скрихме телата?
— Как бих могъл да забравя? — почти заседнаха в гърлото му думите. — Едното бе на жената, която обичах. Убихме нея и баща й и погребахме труповете между стените на къщата им — очите му се насълзиха. — Нощем сънувам кошмари. Отново съм в къщата, седя в килера, а духът й се появява, отначало мил и приятен, но после — скри лице в шепи той — после тя е дух, господарю Маху, видение в нощта. Сега се страхуваш от утрешния ден, нали?
— Много съм изплашен. Точно колкото в онази нощ: страхувам се да не греша, да не бъда наранен, не знам какво да направя.
— И?
— Не знам защо отказах да оставя принца и сестра му в Ахетатон — притиснах стомах аз. — Просто някакво чувство, неясен страх, подозрение…
— От какво?
— Не знам — признах аз. — Видяхме разрушенията по Нил, връщането в Ахетатон е немислимо. Що се отнася до пътуването на север, май идеята не беше толкова разумна. Напълно е вероятно със Собек да пътуваме към гибелта си.
— Но нали ще бъдете с Мерире?
— Нямам доверие на онзи прекалено праведен лицемер с меден глас. Изглежда толкова нетърпелив да тръгне на север, няма никакви притеснения, че нещо може да ни се случи. Нищо чудно тайно да подкрепя узурпатора, а тази мисия да е само претекст да се срещне с него, за да могат да заговорничат заедно — станах. — Но пък ако не отидем, никога няма да разберем истината и да дадем време на Хоремхеб и Рамзес.
Дните минаваха. Премислях въпроса отново и отново, една безсънна нощ след друга. Кошмари със зловещи картини и форми изпълваха сънищата ми. Моята ка сякаш напускаше тялото ми и се рееше сред населяваните от мъртвите зали и огнени езера на отвъдното. Една сутрин се събудих внезапно в призрачната светлина. Стори ми се, че чух някой да вика името ми, но в стаята ми нямаше никого. Отидох до покоите на принца, но всичко беше наред, а пазачите — нащрек, така че реших да се кача на покрива и да изчакам изгрева. Обърнах се на изток. Небето поруменяваше; светлината вече облизваше пирамидите гробници в некропола на Сакара. Коленичих, вперил поглед в слънчевия диск — златно кълбо, увенчано в огненочервено.
Обсипаха ме спомени от други такива изгреви, как сме коленичили заедно с Ехнатон и Нефертити в чест на зората. Лицата на отдавна загинали приятели и врагове се изправиха пред мен. Нежна песен се залюля във въздуха откъм двора. Погледнах през парапета. Млад наемник пееше химн в чест на своя непознат бог; седеше облегнат на стената с опънати крака и поправяше юзда. Трябваше да е на пост на стената с изглед към широкото поле, дърветата и храстите, които разделяха къщата от речния бряг. Канех се да му се скарам, когато усетих вятъра по лицето си. Сега, като се замисля за онзи глас, който сякаш ме беше събудил, не преставам да се питам дали мъртвите наистина дойдоха да ме предупредят. Вдигнах поглед, сутрешната мъгла се вдигаше, сякаш някой отдръпваше фина ленена мрежа, и разкриваше спираща дъха гледка: черни бойни баржи, натоварени с мъже и едва показващи се от водата, се промъкваха тихомълком към пристанището. Не успях да различа броните на хората, но зърнах отблясък на оръжия. Преброих пет или шест, все така натоварени.