Оцелели бяха двама хетски офицери. Отношението към тях беше по-различно. Небамум ги заведе в подземните тунели под къщата си. Нареди да бъдат увесени от гредите за китките, а под краката им да бъде запален огън. Заедно със Собек и висшите офицери на Небамум се събрахме в кръг. Присъедини се и главният писар на полковника, който разбираше езика на хетите.
Все още не се бяхме отърсили от кръвожадността си. Превързахме раните си на фона на жалните викове на ранените ни войници. Хетите бяха смели; странните им, подобни на папагали лица бяха облени в кървава пот. Подземието беше осветено от огньовете под краката им. Отначало се опитваха да сдържат писъците си, докато се гърчеха в агония. Миризмата от опърлената им плът беше отвратителна. Преводачът на Небамум нито за миг не прекъсваше разпита. И двамата отказваха да отговарят, така че Небамум накара по-възрастния, който носеше символите на позицията си около врата си, да бъде съсечен и ослепен. Разпитът продължи. Ослепеният, чиито очи хората на Небамум собственоръчно избодоха, загуби съзнание. Небамум нареди да прережат гърлото му, после се обърна към другия, чието лице бе сгърчено от болка. Писарят продължаваше да реди въпросите си като жрец — молитва. Офицерът знаеше малко египетски, но отказваше да отговаря. Най-накрая Небамум изрита кофата горящи въглища изпод краката му.
— Кажи му, че ако отговори на въпросите ни, ще му бъде отредена достойна смърт — нареди на писаря той. — Ще загине като войник.
Писарят преведе. Мъжът изглеждаше сякаш възнамерява да откаже. Небамум вдигна камата си и сграбчи лицето му точно под окото.
— Познавам обичаите на хетите — обясни той на писаря. — Ако бъде ослепен, никога няма да види Бога на бурите.
Писарят преведе. Тялото се отпусна. Известно време се полюшваше напред-назад, после каза нещо едва чуто. Писарят се усмихна на Небамум.
— Ще говори — обяви той — в замяна на чаша вино и достойна смърт.
Глава пета
Донесоха дълбок бокал за хетския офицер. Седеше с гръб към стената, с лице към мен, Небамум и придружаващите ни офицери. Зад нас се намираха двама нубийски стрелци с опнати тетиви. Отначало мъжът запя тихо на себе си и заклати глава напред-назад. И преди бях срещал хетски воини — сред наемниците, както и онези, които Ехнатон бе облякъл в женски дрехи и нарекъл свой Оркестър на слънцето. Пленникът беше просто младеж, едва ли имаше и двайсет години; на лявата си буза имаше синя татуировка. Писарят, който в момента записва всяка моя дума, ме пита защо си спомням такива подробности. Защото са картини, запечатани в съзнанието ми. Трябва да възстановя миризмата, вкуса, а след това и всичко останало се възвръща. Спомням си задушната миризма на подземието. Вонята за засъхваща кръв, изстиваща пот, на телата ни — все още настръхнали от трескавото вълнение на битката. Хетският офицер се молеше на своя странен Природен бог и отпиваше от виното. Небамум се пресегна и го потупа по китката с тоягата.
— Откъде си?
— Земята на хетите.
Небамум го удари предупредително по китката.
— Откъде си?
— От Сайл, в Делтата.
— Кой те изпрати?
— Владетелят на Двете земи — Ехнатон.
— Откъде знаеш, че е бил той?
— Носеше Пшента, Двойната корона.
— Как изглежда?
Сърцето ми подскочи, докато мъжът изреждаше черти на човек, който би могъл да бъде Ехнатон: висок, слаб, с изкривено тяло, широк ханш, издължено лице и загадъчни очи.
— Кои са най-приближените му съветници?
— Двама от вашите жреци, Куфу и Джосер. Следват го навсякъде.
— Кой друг?
— Хетски полковници. Командири от царската войска.
Мъжът отпи от виното, погледът му се премести върху мен, а в очите му прескочи искра, сякаш се забавляваше. Сигурно беше чул Небамум да споменава името ми. Остави чашата и ме посочи с пръст.