Оставих писалката и потопих пръст в мастилницата. Някъде се криеше голяма лъжа. Разбира се, всичко беше лъжи. Въпреки това дори лъжите имат своеобразна логика. Тази обаче — не.
— Лорд Маху? — Небамум се качи и спря задъхано. — Има новини. Вражеска флотилия! Част от нея е била забелязана на юг от Белите стени.
— На юг? — възкликнах аз и оставих плочата до себе си. — Искаш да кажеш, че баржите са отминали Мемфис, а после са се върнали да нападнат.
— Поне според рибаря, който донесе новината. Не каза ли, че първоначалната ви цел е бил Ахетатон?
— Да, да, така беше.
Небамум разпери ръце.
— Новината за битката се е разпространила по цялото поречие. Рибари идваха да видят с очите си. Разпознаха две от баржите. Рибарите твърдят, че са ги видели най-малко преди два дни с фалшиви знамена и без съмнение снабдени с фалшиви пропуски, които са унищожили преди началото на нападението. Дързък, дори арогантен ход, но в крайна сметка кой би посмял да спре натоварена с наемници баржа? Както казах по-рано, войски се придвижват по цялата река. Погледнете собствения си ескорт. Една част са египтяни, останалите са наемници. В друго време и на друго място те можеше да се бият срещу нас.
Благодарих му и се върнах към собствените си мисли. Отново и отново преглеждах списъка. Най-накрая мъглата започна бавно да се вдига.
— Анхсенамон, малка лъжлива мръсница такава! — прошепнах. — Логиката говори, че не ти контролираш тази игра. Това е работа на други.
Слязох до малката трапезария, най-разкошната стая в къщата, с висок таван, колони със златен обков, големи прозорци и стени, боядисани в тъмносиньо. Слуга ми каза, че принцесата е там. Двете с Амедета бяха полегнали на подиума в далечния край сред множество струпани възглавници, а пред тях имаше маса, отрупана с месо и плодове. Подаваха си взаимно парченца нар, смееха се и си говореха безгрижно. И двете бяха пили доста; очите им блестяха, а лицата им бяха зачервени и намазани с парфюма от плътните напомадени перуки. Спрях пред подиума и се поклоних.
— Господарке, бих желал да поговоря с теб.
— Коя от двете? — усмихна се глуповато Амедета.
— Господарке — вперих гневен поглед в Анхсенамон. Тя изпухтя и понечи да възрази. — Господарке — повторих аз.
— Ох! Ако ще стоиш там и ще ме гледаш гневно…
Амедета стана, клатушкайки се, и без да спира да се киска в шепи, се отдалечи, като едва запазваше равновесие.
— Е? — облегна се назад Анхсенамон.
От движението робата й се разтвори и почти разкри боядисаното й зърно. Тя го погали с лилав нокът, после потопи пръст в една чаша вино и ме напръска.
— Господарке, кажи ми истината.
— Какво е това?
— Нещо, което не ти е много познато.
— Песоглавецо, ти ми се подиграваш.
— Нима бих посмял?
Приведе се към мен:
— Защо, Маху? Защо правиш всичко това? За какво ти е?
— Просто го правя. Аз съм част от него. Няма къде другаде да отида и няма какво друго да правя.
— Истината ли говориш, Песоглавецо? Вярно ли е, че си обичал баща ми и майка ми? В бляскавите времена преди Аатару… Знаеш какво е това, нали?
— Огнена змия кръвопиец.
— Преди Аатару… — подпряла лакти на масата, Анхсенамон, изглежда, повече се интересуваше от плодовете. Взе парче пъпеш. — Преди Аатару да погълне всичко — добави тя, пелтечейки — и да го изплюе на един пясъчен дъх. Затова ли си тук наистина, Песоглавецо от Юга, защото си ги обичал?
— Истина е, някога обичах и двамата, както съм обичал и други.
— О, имаш предвид Хийа, Митанийската маймуна?
— Да, господарке, майката на твоя полубрат.