Выбрать главу

— Разбира се. И тогава Мерире може да обяви, че още с влизането в двореца един от хората му е убит, мястото му е заето от убиец, готов за второ убийство — унищожаването на лорд Рахмос. Мерире се е погрижил и някой в двореца да залости вратата, за да не може убиецът да избяга. Трябвало е да умре. За Мерире е важно да докаже, че убиецът не е от неговите хора, за да може да посочи с пръст другаде.

— А нападението над теб? — поинтересува се Собек.

— По-късно същия ден един от последователите на Мерире — не може да няма такива в двореца — се погрижва в стаята ми да бъде донесена кошница пране със скрити в нея змии. Същата нощ един слуга е изпратен с изричната заповед да извади прането от кошницата — свих рамене. — Знаете какви са слугите в двореца. Ако някой им каже да започнат да хвърлят златни бокали в Нил, ще го направят. Защо да подозират опасност или предателство? И злото е направено. Мерире може открито да твърди, че Тива, в това число и дворецът Малгата, не е безопасен нито за него, нито за служещите на принца.

— И затова иска крепостта Бухен — усмихна се Джарка. — И преместването на принца в Ахетатон.

— Той е знаел, че Царският кръг ще се съгласи — добави Собек. — Те искат Мерире да отиде на север. Знаят, че ти ще отидеш с него. Искането на Мерире принцът да те придружи до Ахетатон изглежда съвсем логично.

— Известно време всичко върви по плана на Мерире. Не допуска грешки. Не е искал принцът да бъде убит. Нападението тази сутрин е било предвидено за Ахетатон. С фалшиви знамена и писма онези баржи са щели да акостират в полуизоставен град. Нас щяха да убият, а принца, Анхсенамон, Мерире и антуража му — да отвлекат.

Собек подсвирна изумено.

— И после какво?

— Мерире щеше да има най-доброто и от двете страни — обясних аз. — Може да твърди, че го държат в плен, докато узурпаторът държи и законния владетел на Египет. Щом това стане, узурпаторът ще поеме на юг, събирайки войска по пътя. Така ще могат да показват младия принц като истинския водач на силите им. А междувременно Мерире ще организира въстания в различни градове…

— И ще отвлече вниманието на лорд Ай — намеси се Собек, — да не говорим за Хоремхеб и Рамзес, с тези въстания и с бунта, който без съмнение щеше да избухне в Бухен.

— Съгласен съм. Бухен е порталът към Нубия. Принцовете на Куш с радост биха се съгласили да вдигнат въстание в замяна на обещания за повече права и привилегии: по-голяма независимост, по-голяма свобода от Тива. Хоремхеб е умен генерал — добавих аз, — или поне така си мисли. В коя посока би тръгнал? На север или към Бухен, на юг? Да не говорим за бунтовете по средата.

— Трябва да убием Мерире — обяви Джарка. — Ще кажем, че е било нещастен случай, или че се е разболял.

— Нека остане жив засега — възразих аз. — Онова, което трябва да направим, е да разберем каква е истинската сила на узурпатора. Джарка, утре сутрин аз ще напусна Мемфис. Ще си острижа косата — ухилих се. — Ще помоля Собек да ме понасини тук-там и да остави по някой белег. Ще отида на север в Сайл и ще предложа услугите си.

— Може да те разпознаят.

— Няма да ме очакват. Ще променя външния си вид. Знам какво търся. Не можем да се доверим на никой друг. Няма да казвам на никого, освен на полковник Небамум. Ти, Джарка, ще останеш да пазиш принца и Анхсенамон, нищо че е лъжкиня, която се опитва да поеме отговорност за всичко.

— А аз? — попита Собек.

Потупах го по рамото:

— Ти можеш да избираш, приятелю. Можеш да останеш тук с Джарка или да дойдеш с мен! Междувременно ще посея малко объркване. Мерире и свитата му ще бъдат държани под домашен арест. Той ще се чуди къде съм отишъл.

— И? — не се стърпя Джарка.

— Ще му кажа, че ще се нося по течението на реката и при достатъчно добро предложение може дори да сменя лагерите.

Глава шеста

Пер Сутек: древноегипетското име на град Аварис
Събуди се, Сет, Повелителю на Унищожението! С червена ръка и червена коса, предвестник на войната! Онзи, който унищожава милиони с огън и меч, който пирува насред касапницата…

Шепнех думите по-скоро като заклинание за късмет, отколкото като молитва, докато двамата със Собек слизахме по един от множеството канали, които пронизваха Делтата. В далечината бяха кулите, куполите и обелиските със сребърни върхове на древния град Сайл — западнал град, разположен сред полетата и палмовите гори на най-плодородното място по Нил. Пристанището се намираше в съседство с малко търговско градче — едно от онези сънливи, пренаселени места по поречието на Нил и притоците му, сега превърнато във военен център. Улиците гъмжаха от въоръжени мъже, наемници от всички краища на света. Рояха се като мухи на мърша, киснеха в импровизираните пивници около пристанището или струпани по ъглите на тесни като конец улички. Погледнати отстрани, аз и Собек бяхме просто поредните двама наемници, облечени в кожени поли, високи ботуши и ленени жилетки. Оръжията, завивките, кошовете и провизиите ни бяха натрупани на гърба на най-послушното муле, което успяхме да намерим в конюшните на Небамум — добър спътник, който не създаваше проблеми дори на баржите, с които се придвижвахме на север. Бях се привързал доста към него и се шегувах със Собек, че компанията му е далеч по-приятна от тази на много от хората, които познавам.