Бяхме подготвили обща история. Облечени бяхме и се държахме като професионални наемници, обичащи груби песни и мръсни псувни. Аз бях с обръсната глава, медна огърлица и подобни ленти на китките и ръцете си. Собек беше облечен по същия начин, макар че той имитираше езика и клатещата се походка на наемниците много по-добре от мен. Истинска загадка бе този човек! Мислил бях върху това по време на пътуването от Мемфис. Аз бях началник на полицията. Работата ми беше да събирам информация за враговете на Царския кръг. Собек обаче беше дошъл по своя воля с обичайното оправдание, че няма какво друго да прави. Тайно подозирах, че това опозорено Чедо от Кап искаше да бъде прието от всички нас, особено от мен, който бе израснал с него в Дома в двореца Малгата. По време на пътуването ни по реката обсъждахме миналото при всяка попаднала ни възможност. Попитах дали отсъствието му като господар на Ам-дуат, подземния свят на Тива, ще бъде забелязано. Собек се ухили по характерния си начин, без да ме поглежда, и отвърна, че трябва да е много лош началник, ако го забравят само за месец.
Естествено, с приближаването към Сайл прекратихме този род разговори. Една нощ, докато почивахме в сенките на поредното село, хванахме един уличен търговец да подслушва разговора ни пред западналата пивница. Собек го проследи в тъмното с нож в ръка, а когато се върна, заяви, че все още сме в безопасност. Шпионите и информаторите бяха в изобилие, така че всички много внимаваха. Спътниците ни наблюдаваха, но никога не поставяха под въпрос и не обсъждаха случващото се. Въпреки това напрежението беше осезаемо. Един узурпатор бе нахлул в Томери, Царството на двете земи, и предстоеше жестока война. Навсякъде се виждаха въоръжени мъже. Зървахме придвижващи се по брега войски, каруци с провизии и от време на време ескадрон колесници, които оставяха облак прах след себе си. В небето често се появяваше дим, а след стъмване нощни хищници се ровеха сред труповете по поречието. Един загубил разсъдъка си старец се оплакваше, че червената сянка на Сет е покрила Нил, че хиксосите са се завърнали с целия ужас на сезона на хиената. Други, по-разумни, просто се оплакваха от разбойниците и липсата на патрули или не ни обръщаха внимание, вземайки ни за речна сган, която се носи на север или юг, за да продаде меча си на онзи, който плати повече. Провинцията бе стегната в обръч от страх, а големите градове затваряха порти и укрепваха стените срещу хиените, както ни нарече една беззъба старица.
Докато се придвижвахме от търговския град към лагера на узурпатора, осъзнах, че е права. Жителите бяха избягали и изоставили домовете си на хищниците: шардана с каски с рога и кожени дрехи; либийци и нубийци с украсени с пера изрисувани тела и поли от животинска кожа около бедрата си. Имаше войници от островите на Голямата зелена вода, а дори и няколко бойци със светла кожа от земите отвъд. Всички бяха опасни и въоръжени с каквито оръжия може да си представи човек: лъкове и стрели, тояги, ками, мечове, копия и двуостри брадви. Във въздуха се носеше силната миризма на пот и странни парфюми, които не можеха да скрият вонята на тесните улички. Пристигнали бяха и неизбежните фигури, следващи всеки лагер: магьосници с огърлици от кости и грозни маски, ясновидци, пътуващи жреци, лихвари и лекари, танцьорки и проститутки от всякакви възрасти и народности. И все пак, независимо че градчето беше мръсно, в него цареше стриктен ред. Хетски офицери с военен ескорт патрулираха по улиците или стояха на изхода на тесните улички, готови да потушат всякакви неприятности. Тук-там се виждаше по една огромна хетска колесница с екипаж от трима души — кочияш, щитоносец и стрелец — в раирани роби върху обковани в метал горни ризници и бойни поли.