— Виж, нея — размаха пръст Собек — трябва да следим много внимателно — пресуши чашата си. — Искам да кажа, ако останем живи след това тук — извика към прислужника зад щанда с бира. — Искаме да се запишем в армията.
Момчето посочи палатката отдясно на пътя, който водеше към главната порта, охранявана от наемници в раирани роби с кръгли щитове и копия. Отидохме там и повторихме желанието си. Мъжете ни погледнаха с празен поглед. Собек премина на универсалния език на наемниците. Писар с дебели бузи и потно лице вдигна платното на палатката и надникна.
— Достатъчно сган събрахме вече — изрева той. — Махайте се оттук!
— Ние сме войници — отвърна Собек. — Били сме се на юг и изток в Червените земи, също и в Куш. Видели сме повече битки на ден, отколкото ти през целия си мързелив живот!
— Дайте да ги видим! — долетя глас от дълбочината на палатката.
Писарят ни изгледа кръвнишки и изстреля на стражаря да отведе мулето, а нас покани да влезем. Палатката беше тъмна и задушна и вонеше на вино, пот и страх. В сянката покрай стените лежаха войници. Трима мъже, седнали с кръстосани крака на дебели черги, гледаха към входа; вдясно седяха редица писари с плочи. Тримата, съдейки по огърлиците и блестящите ленти по ръцете им, бяха офицери; облечени бяха в ленени и кожени жилетки, всеки имаше тояга, меч и кама до себе си. Зад тях стояха шестима нубийски стрелци с лъкове в ръка и колчани до себе си, от които стърчаха пернатите краища на готовите за бой стрели.
— Елате тук!
Офицерът по средата ни направи знак да коленичим пред него. Казваше се Узурек, войник от Аварис, бивш знаменосец от легиона на Птах и, както разбрахме по-късно, един от малкото оцелели сред безцеремонната чистка на узурпатора сред полковите офицери. Напомняше ми много за Собек с тясното си лице, високи скули, остър поглед и жестока извивка на устата. Узурек беше роден войник, убиец до мозъка на костите си. Как беше старата поговорка? Сека ер Секит, „касапин от кланицата“. Другите двама не си спомням. Нямат имена и лица. Подобно на Узурек, с техните кости сега се занимават чакалите, а пепелянки гнездят в черепите им. Тогава обаче те бяха животът и смъртта. Палатката, в която бяхме влезли, макар и претрупана и опърпана, беше Утча Нету, Съдилището. Тримата ни съдници седяха и деляха мех вино.
— Изглеждате в прекалено добра форма — започна Узурек — за хора, идващи от Абидос.
— Кой каза, че идваме от Абидос? — изстреля в отговор Собек. — Идваме от Тива. Братовчед ми се казва Маху. Ние сме от меджаите, бивши воини от легиона на Амон Ра.
— И?
— Освободиха ни.
— И?
— Заради кражба.
— И после какво?
Собек сви рамене:
— Служихме тук и там: телохранители на търговци и принцове.
Въпросите заваляха, а Узурек не отделяше поглед от нас. Разпитваха къде сме служили, какви оръжия сме използвали. Накрая Узурек поклати глава и се обърна към Собек.
— Не съм сигурен за теб, говорът ти е мек.
— С братовчед ми сме обучени в Дома на живота.
— А, да, Дома на тишината — Узурек се обърна към мен. — Казваш, че сте от Тива? Служили сте в легиона на Амон Ра? Кажи ми тогава в храма на Карнак какво се намира отдясно на Монту?
— Храмът на Птах.
— А откъде знаеш това?
— Защото съм бил стража там.
— Карнак има собствена полиция.
— Части от легиона ни все още дават караул — продължих упорито аз. — И двамата знаем това.
— Имате ли книжки от службата си?
— Изгорихме ги. Носеха ни повече проблеми.
— А на кой бог служите?
— Дясната ръка и пениса си.
Узурек се засмя.
— Казвате, че сте от легиона на Амон Ра — приведе се напред той. — Полкът има прочута песен, любовна поема. Коя е тя?
Вдигна поглед към покрива на палатката. Ръката на Собек ме стисна за крака и ме предупреди да внимавам.
— А, да, спомням си. „Малкият кипарис, който тя засади със собствените си ръце, отваря уста за песен“ — Узурек ме погледна. — Имах един приятел в легиона на Амон Ра. Това беше маршовата им песен. Е, чувал ли си я?
— Да, чувал съм я, но ти я обърка. Трябва да е „отваря уста да говори и пее за градината си“.
Узурек се усмихна.
— Може да си рецитирате поеми, но пак не ни трябвате. Имаме достатъчно пехота и стрелци.