— Но не и колесничари? — изстреля Собек.
— Какво?!
— Колесничарите ви са малко. Факт е. Винаги е така при наемните войски.
Атмосферата в палатката се промени. Налягалите наоколо войници се изправиха на крака и посегнаха към мечовете си. Стрелците зад Узурек обтегнаха тетивата.
Собек беше хвърлил коза си.
— Не ни казахте, че сте колесничари — продължи вече без усмивка Узурек. — За какво им е на колесничари, наети от една армия, да се дотътрят от Тива чак в Сайл в Делтата?
— Защото сме колесничари — отвърна Собек нагло. — С братовчед ми сме много добри. Аз управлявам, той е стрелецът.
— Не отговори на въпроса ми. Каза, че са ви освободили?
— Сами се освободихме.
— За какво?
— За крадене на колесница и два коня от Царската конюшня.
Узурек се засмя.
— И без това имахме неприятности — продължи нехайно Собек. — Офицерите вечно ни тормозеха ту на отходните ями, ту на оградата. Та решихме да се самообслужим. Не можем да се върнем в Тива.
Узурек се изправи:
— В такъв случай най-добре елате с мен.
Изведе ни от палатката и изкрещя на пазачите да доведат мулето, а на други — да ни придружат, после ни поведе през лагера към задната част на укреплението в ограждението за колесници. Последваха още заповеди. Донесени бяха сбруи, доведоха два прекрасни коня и дървена колесница с под от плетени ремъци. За наша радост се оказа полкова колесница, с две колела и шест спици. Проверих лъскавата обшивка. Трябва да е била на някой офицер, украсена с кехлибар, златисто и синьо, гравирана със сребърни палми, увити със спирали. Имаше кожен колчан за стрели, избродиран с червена и сребърна нишка, а калъфът за копието беше в разкошно червено и златно с нападащ лъв от външната страна. Юздата беше от хубава кожа, лъсната, здрава и украсена с бронзови токи. Опипах гвоздеите и оста на впряга; бяха стегнати.
С Узурек начело ни заведоха до поляната за колесници с редици от сламени мишени, закрепени на колове в далечния край. Отначало конете се дърпаха, а колесницата бе тромава, но скоро опознахме животните и начина, по който колесницата се люлееше. Всичко, на което ни бяха учили в Дома, бързо се възвърна. Узурек стана нетърпелив и започна да крещи. Без да му обръща внимание, Собек правеше още и още кръгове.
Знаете как е, когато конете и ездачите станат едно цяло, великолепно оръжие — колелата се въртят, колесницата подскача, конете се стремят все по-напред, водени от юздите и лекото докосване на камшика. Обиколките ни ставаха все по-бързи, по-ловки, докато в единия край на поляната Собек не пришпори конете в пълен галоп. Колесницата се втурна напред с гръм като пусната от лък стрела, конете се движеха като един, накланяха се и завиваха под внимателните насоки на Собек. Грабнах лъка и поставих стрела. Завивахме покрай сламените чучела, пускахме стрела след стрела в целите и обръщахме. Пренебрегнахме заповедта на Узурек да спрем и нападнахме отново. Вятърът шибаше лицата ни. Хванах копието и застопорих крака, като внимавах да запазя разстоянието между мен и Собек. Едно след друго копията попадаха в целта. Колесницата зави и подскочи застрашително; конете спряха. С увити около китките юзди Собек внимателно ги успокои, после се впусна право към Узурек и придружаващите го, които се принудиха да се разпръснат. Собек намали хода до лек галоп и нежно спря конете. Пусна юздите и като всеки добър колесничар скочи да похвали конете, като ги остави да душат в шепата му и им заговори тихо. Узурек, опръскан с кал, но ухилен до уши, дойде да ни поздрави:
— Нищо чудно, че не са ви хванали, като сте откраднали конете. Значи искате да се присъедините към нас? Тогава елате да положите клетва.
Никога няма да забравя онзи следобед. Връхлетя ни дъждовна буря — често явление в района. От надвисналите черни облаци се лееше проливен дъжд, който ни измокри до кости и превърна земята в хлъзгава кал. Принудени бяхме да се скрием под едно дърво. Узурек, все още сипещ похвали за уменията ни с колесницата, продължи да ни разпитва за бойния ни опит. Радвах се, че със Собек се бяхме разбрали да използваме истинските си имена. Въпросите валяха толкова бързо, че и най-малката грешка щеше да породи съмнения в този човек. Собек беше направил мъдър избор. Узурек призна, че имат повече колесници, отколкото мъже, способни да ги управляват, а когато го попитахме защо, се обърна, изкашля се и се изплю.
Най-накрая дъждът спря. Придружени от шардана, отидохме до далечния край на укреплението, до онази зловеща мастаба, скрита зад оградата. Пазачите пред портата ни пуснаха в истинско Поле на ужаса. Мастабата и върхът на пирамидата се намираха най-отзад. Пътеката за шествия, параклисът и домът на жреците отдавна се бяха разпаднали. Издигнатата пътека към площадката пред мастабата беше възстановена, а също и вратата на входа й, която сега се охраняваше зорко. Над пътя към пирамидата се издигаше огромна статуя на Секмет Унищожителката — противна гранитна гравюра, покрита с лишеи и опръскана със засъхнала кръв. Каменната плоча пред нея служеше като олтар, на който бяха поставени свещените предмети — чесертът, вероятно откраднат от близкия храм: бокал за свещена вода, съд за горене на тамян и пръчка за пръскане. От двете страни гледката бе ужасяваща: огромно пространство опърлена земя със собствена отвратителна реколта — безкрайни редици почернели клади, всяка с останките на набит на кол мъж или жена. Невъзможно бе да се определи полът на онези ужасни овъглени фигури.