— Предатели и бунтовници — прошепна Узурек, избягвайки погледа ми. — Набиват ги на кол, а после ги изгарят. Ако има нужда от допълнително място, старите се отстраняват и се забиват нови.
Собек беше свикнал с жестокостите на Източна Тива. Аз можех единствено да зяпам с отворена уста.
— Откога?
Узурек не отделяше поглед от мастабата и дъвчеше долната си устна.
— Два или три месеца — прошепна той. — Господарите ни са всели ужас в местното население. За онези от войската, които отказаха да се подчинят, а също и за шпиони, спекуланти, предатели: или това… — посочи кладите той, а после кимна към мастабата, — или Дома на мрака.
Никога не съм бил на по-ужасяващо и отвратително място, истински пъкъл: тих, зловещ и заплашителен. Вече бях сигурен, че този узурпатор не е Ехнатон. Всеки владетел, включително и моят господар, има изблици на жестокост, но Ехнатон причиняваше смърт само ако се налага, и то тайно, на някое скрито място. Тази противна гледка не беше египетска. Смрадта на разлагаща се и овъглена плът бе като невидимо наметало, което запушваше носа и устата и заплашваше да ни задуши.
— Виждал съм и по-лошо — обади се извинително Узурек. — В Червените земи и Северен Ханаан.
— Работа на хетите? — попитах аз.
Направи физиономия:
— Може да се каже, или на принц Азиру от Библос. Твърди, че е потомък на древните хиксоски принцове, прогонени от Сайл преди стотици години. Този ужас върши работа — въздъхна той. — Точно затова трябва да положите клетва тук. Ако сгрешите, ако се провалите, ако се окаже, че не сте онези, за които се представяте, тук е мястото, където ще намерите смъртта си.
Огледах се. Нито една птица не прелиташе над това скверно място. Нямаше стръкче трева. Опитайте се да си представите безброй редици овъглени тела, зловещи фигури, набити в опърлената земя, а над всичко това — зловещата гробница на отдавна умрял принц и страховитата статуя на Унищожителя. Бойците шардана, които ни придружаваха, също бяха неспокойни, мърмореха си под носа, правеха знаци с пръсти и палци срещу Злия.
Узурек се канеше да ни заведе до олтара, когато портата се отвори и пазачите с черни маски блъснаха вътре двама затворници. Бяха само по препаски, а телата им — покрити с кръв. Накараха ги да се затичат; те стенеха и викаха и се опитваха да не изостават от страховитите си пазачи, които държаха веригите, закачени над коляното на всеки затворник.
— Измамници — прошепна Узурек. — Осъдени бяха от военния съд вчера вечерта.
Тази ужасяваща процесия на смъртта мина покрай статуята и продължи към площадката пред мастабата. От сенките излязоха пазачи с подобни на онези при портата маски. Единият премести стола и издърпа горната част на вратата, сякаш беше капак. Подхванаха един затворник и го хвърлиха оттатък; последва го другият, после капакът бе набързо затворен. Дори аз чувах ясно писъците им, последвани от страховит лъвски рев.
— В името на всички тъмни сили — прошепна Собек, — какво става?
— Можеха да избират — обясни Узурек. — Огненото поле или Дома на мрака. Когато господарите ни дошли тук, открили, че два лъва от Червените земи са се заселили, ядели хора, нападали селяните или самотните пътници. Уловили ги, а мастабата превърнали в тяхно леговище. Храната им? Ами… — усмихна се криво Узурек.
Опитах се да не потрепервам от смразяващите кръвта писъци на ужас и животинския рев, който отекваше наоколо. През цялото време Узурек ни наблюдаваше внимателно и отказваше да продължи, преди писъците да спрат и ескортът на смъртта да мине, подтичвайки обратно към портата. Бойците шардана се събраха по-близо един до друг; макар и привикнали на битки, те бяха също толкова ужасени от видяното и чутото. Узурек ни поведе към олтара.