— Никога не съм виждал толкова добри колесничари — прошепна той. Държеше ни близо, сякаш се страхуваше, че самата статуя ще чуе думите му. — Господарите ни дадоха избор да се присъединим или да си тръгнем. Не след дълго много от египетските офицери отказаха да изпълняват заповедите на Азиру и хетските си колеги. Когато фараонът пристигна — лека промяна в погледа му издаде, че той признаваше този узурпатор за истинския фараон не повече от мен самия, — офицерите се опитаха да напуснат веднага. Умряха тук. Ето защо продължавайте да бъдете все така добри колесничари — прошепна той и прокара пръст по белега на бузата си, — изпълнявайте заповедите, никога не мрънкайте и не се оплаквайте и, както гласи поговорката: „Може да доживеем и до по-добри времена.“
Поръсихме тамян, положихме клетва, която започваше с думите: „В твоя чест…“, и напуснахме храма на мъките.
Така започнаха дните ни при узурпатора. Продадохме мулето, купихме палатка близо до колесниците и се опитахме да се слеем с останалите. Узурек ни търсеше, нетърпелив да използва уменията ни, за да обучим други, а също и за да говори за онова, което можеше да се случи. От начало мислех, че ни подозира, но после осъзнах, че търси компанията ни. Често бяхме гости до лагерния му огън и получавахме храна и бира. От него научихме за напредъка в Синай, как Аварис и Сайл са били завзети и се е появил Ехнатон, за да издаде декрети и да поиска верността на местните гарнизони. Хетски съветници и ханаански наемници укрепили силите на узурпатора и присъствието му се разраснало като облак. Едно от първите неща, които научихме, беше, че влизането в укреплението без специално разрешително е строго забранено. Узурек имаше разрешение да влиза и излиза когато пожелае, но такива като нас бяха предупредени да не се приближават.
Със Собек решихме да станем професионални наемници във всяко отношение, внимавахме какво говорим, действахме разумно, независимо от всичките усилия на Узурек да ни напие. Продължавахме да доказваме способностите си на тренировъчното поле. Някои от новодошлите бяха родени колесничари, други и след сто години нямаше да се научат да управляват кон. Узурек реши да ни назначи начело на ескадрон, като и на двамата даде сребърни огърлици в знак на заеманата позиция.
Шест седмици след пристигането ни в лагера той ни събуди малко преди зазоряване и ни покани да отидем при слабия лагерен огън, който един от придружителите му се опитваше да разпали. Донесъл беше хляб и месо, раздели ги поравно и ни потупа по рамото.
— Предложихте да служите три месеца в замяна на процент от плячката?
— Вече се уговорихме — отвърна Собек остро.
Аз бях по-внимателен, чудех се какво се крие зад това грубо събуждане.
— Като водачи на ескадрон — продължи Узурек — ще ви бъдат изплатени и дългове от военната хазна, но аз ви уредих нещо по-добро. И двамата сте повишени до несус, телохранители — обяви той и ни връчи малки глинени плочки. — Ще ви бъде позволено да влизате в укреплението. Така че елате с мен, можете да започнете още сега.
Грабнахме пропуските си, закачени на медни вериги, увесихме ги на вратовете си, взехме наметалата си и последвахме Узурек по пътеката. Капитанът на охраната ни провери повече от внимателно, претърси ни за скрити оръжия, записа имената ни, огледа ни бавно на слабата светлина на факлата си. Аз се ухилих и се пошегувах със Собек, за да скрия вълнението си. Любопитният капитан беше хетеец, вероятно далечен роднина на онзи, когото полковник Небамум бе изтезавал в дома си. Позволиха ни да минем. Едното крило на портата се отвори леко и ние се плъзнахме в зловещото укрепление. Беше като малък град. Голяма улица минаваше от север на юг, друга — от изток на запад, и двете разделяха лагера на четири еднакви части. Палатките и бараките бяха построени в прави линии. В средата на лагера се намираха втора площадка и ограда, в която бяха павилионите на узурпатора, съветниците му, също и олтарите, и знамената. Узурек ни намери място в източния блок: палатка от камилска кожа с груби купи, кани и канче за готвене. Когато огледа всичко и остана доволен, се върнахме в старото ни жилище, за да съберем вещите си.
Задълженията ни не се промениха кой знае колко. Прекарвахме дните си в обучаване на новопостъпилите, но нощем от нас се очакваше да правим дежурни обиколки покрай оградата извън портата или по кулите и насипите. Нямах търпение да зърна узурпатора, но Свещеното ограждение беше зорко охранявано. Три дни по-късно обаче желанието ми се сбъдна. Самозванецът фараон реши да премине на кон през лагера, за да се покаже на верните си последователи — бляскава процесия, предшествана от знаменосци и заобиколена от офицери и ласкатели. Узурпаторът носеше синята бойна корона на Египет, свещеното наметало немес около раменете си и красива бойна пола, увита около ханша му с висящи отзад опашки от ягуар. Караше великолепна царска колесница в синьо, злато и сребрист кехлибар, теглена от чистокръвни сирийски кобили, и премина по широките улици на лагера да събере поздрави и аплодисменти от войниците. Един поглед бе достатъчен да докаже, че е самозванец: висок мъж с ъгловато, кокалесто тяло, остро лице и жестоки очи. Разбира се, трябваше да опра чело в земята, когато колесницата му мина пред нас. Аз, който бях гледал Ехнатон право в очите, можех единствено да се гърча от гняв пред нахалното светотатство на този самозванец. Жената зад него също не беше стока. Беше красива по свой крещящ начин, облечена в плисирани роби и с корона на главата. За секунда, с този облак червена коса, човек можеше да си помисли, че вижда Нефертити, но тя беше не по-малко измамница от съпруга си. О, да, красива беше, макар и доста ниска, закръглена, без нито следа от красотата и грацията на жената, която не бе давала мира на сърцето ми и щеше вечно да ме преследва.