Вече се намирахме пред укреплението. Всички пазачи се бяха изпарили. Доближих колесницата ни до тази на Небамум и изкрещях молбата си. Горещината на битката бе подмладила стария полковник. Линиите и бръчките бяха изчезнали, очите блестяха върху покритото с прахоляк и кръв лице. Той изслуша молбата ми, после се обърна и извика на един щабен офицер. Изведохме колесницата извън мелето, последвани от още десетина. Придружавани от стрелци и една част Накту-аа, се впуснахме към главната порта на крепостта. Не срещнахме съпротива. Портите се отвориха наполовина, а Накту-аа ги разтвориха и се втурнаха напред. Други части от боевата линия на Хоремхеб, осъзнали, че битката е приключила, ни последваха, нетърпеливи да грабят. Лагерът сега бе сцена на грабежи и изнасилвания на изоставените жени.
— Какво търсиш? — спря конете Собек, изтощен до крайност.
Бяхме стигнали Царското ограждение. Портите стояха отворени, подпрени от тялото на жрец, когото нашите войници бяха изкормили. Отвътре долетяха писъците на жена. Скочих от колесницата и се втурнах в павилиона на узурпатора, чиито красиви, извезани със злато платнища се развяваха на вятъра. Вътре цареше истински хаос. Осеяно бе с трупове в разстилащи се локви кръв. Двама кушитски наемници бяха хванали слугиня от кухните и я държаха, докато колегите им тършуваха из раклите и делвите. Един войник бе намерил кана вино и вече пълнеше догоре наредените чаши и викаше на другарите си да се присъединят. Открих един вражески писар, скрит зад голямо легло; с изопнато лице и бръсната глава, той замоли за милост. Хванах го за робата и го изправих на крака.
— Животът ти ще бъде пощаден — изкрещях в лицето му аз — при едно условие! Къде са архивите? Къде са писмата на узурпатора? Прокламациите му?
Зъбите му тракаха от страха.
— Архивите? — повторих аз.
Той посочи далечния ъгъл на палатката, където три-четири плетени кошници бяха убягнали на мародерите. Отидох и ги изпразних на земята. Собек събра целия си авторитет и нареди на петима наемници да дойдат да ни пазят, докато преглеждам съдържанието. Архивите представляваха смесица от папирусови свитъци и глинени плочки, без изключение с картуша или печата на Ехнатон. Чудех се как узурпаторът се е сдобил с тях. Собек намери кожена торба и я хвърли в краката ми. Напълних я с всичко, което ми се стори интересно. Когато свърших, писарят вече беше изчезнал. Собек каза, че е захвърлил робата, пропълзял изпод чергилото на палатката и избягал. Направил бе онова, което много от враговете правеха: щеше да се отърве от всичко, което го уличаваше като последовател на узурпатора, и да се смеси с победителите.
Поседях малко, облян в пот. Момичето бе престанало да пищи. Лежеше в другия край на павилиона с отрязано гърло и невиждащи очи. Буквално всички мебели и вещи бяха изчезнали: ракли, столове, оръжие. Както мрачно отбеляза Собек: „Ако е на два крака, убивай, ако не — вземай.“ Освободи охраната ни и клекна до мен.
— Това ли търсеше, Маху?
— Това е моето съкровище — притиснах торбата в гърдите си аз. — Моята плячка.
— И?
Покрай палатката се раздвижиха фигури, отекнаха викове, хвърлиха запалена главня и чергилото пламна. Излязохме бързо. Царското ограждение вече не съществуваше. Оградата беше съборена, олтарите — преобърнати, укреплението бе жертва на цялостно унищожение. Със Собек си проправихме път. Хората ни, някои вече пияни, се биеха помежду си, караха се и разменяха бойната плячка. Главната порта също гореше. Два огромни огъня бушуваха от двете страни на входа, пламъците се издигаха в следобедното небе, облаци дим се къдреха наоколо. От равнината долу все още долитаха звуците от битката, писъците на умиращи мъже. Собек намери мех с вино до тялото на хетски офицер и тръгнахме да търсим колесницата си. Един от офицерите на Небамум, страхувайки се от пожар в лагера, бе наредил да бъде оттеглена заедно с другите обратно в полето. С меха вино и безценния ми товар си проправихме път през живата преса надолу, където хората на Небамум обикаляха пред портата, водеща към Огненото поле и Дома на мрака.