— Какво има там? — поиска да узнае Небамум. Лицето му бе изцапано с прах и сажди, а петна кръв скриваха блясъка на изящната му кожена жилетка и бойна пола. — Не смея да вляза, опасявам се да не е капан, но мястото изглежда изоставено. Какво има оттатък?
Спомних си деня, в който положихме клетва.
— Ами, полковник, картина от Подземния свят. С право сте предпазлив. Изпратете първо няколко стрелци.
Небамум повтори съвета ми. Група бързоходни стрелци се покатериха през оградата. Чухме изненаданите им възклицания. Портата се отвори. Небамум, придружен от офицерите си, влезе и зяпна безмълвно.
— В името на всичко свято на земята и небето — прошепна той. — Колко са, Маху?
— Повече от сто клади, полковник. Може би двеста. Това е само част от избитите от узурпатора.
— Да ги свалим ли? — извика един от офицерите. — Това е отвратително.
— Не, не — вдигна ръка Небамум и тръгна към гротескната статуя на Унищожителката. Спря го ревът, който долетя от ужасяващата мастаба. Площадката към огромната врата беше пуста.
— Това ехо от битката ли беше, или наистина чух лъвски рев?
Собек обясни какво се намира в мастабата. Небамум поклати глава и ни каза да се отдръпнем.
— Няма да пипаме нищо тук — обяви той, — докато генерал Хоремхеб не го види.
Излязохме от това ужасяващо място и седнахме на тревата отпред, поделихме си виното и се заслушахме с половин ухо в разговорите на офицерите на Небамум. От време на време полковникът влизаше обратно, за да се увери, че очите му не го лъжат. Някой попита дали трябва да се върнем в битката.
— Това вече не е битка — поклати глава полковникът, — а клане. Заповедите на генерал Хоремхеб са ясни. Ние бяхме начело, други ще довършат.
Последиците от битка винаги трудно се забравят. Сякаш си оставил живота някъде между земята и небесата. Навсякъде около нас мъже стенеха и молеха за вода, а в отговор получаваха бърз удар с кинжал. От укреплението се издигаше дим. В късния следобед въздухът бе раздиран от ужасяващи викове и писъци. Пияни войници се клатушкаха, понесли плячката си или повели заловените жени. Отвратителна бруталност застигаше мъртвите или умиращите. Небето почерня от дима, през който се промъкваха лешоядите, привлечени от миризмата на кръв. Какофонията от звуци поутихна и бе последвана от смразяваща тишина, като пот по тялото след надбягване. Слънцето залязваше. Войниците се връщаха към мястото на последните сблъсъци долу при реката. Нямаха търпение да събират плячка и бяха заети да претърсват мъртвите без капка милост.
Изглежда, Хоремхеб бе заповядал клането да престане. Появиха се първите колони пленници; повечето бяха само по препаска, с вързани на гърба ръце. Накараха ги да коленичат. Някои молеха жално за помощ заради раните си, други — за вода, защото жаждата им трябва да е била ужасна. Събраха ги накуп като подплашени овце под охраната на Накту-аа; около тях набързо бе направена ограда от разпрегнатите колесници, а конете бяха отведени. Отначало колоната пленници беше рехава, но накрая се появи дълга, прашна процесия. Повечето бяха наемници, макар че Хоремхеб бе заловил и няколко високопоставени хетски офицери. С тях се държаха като с останалите. След това се появиха ескадроните колесници с изтощени коне. И накрая, сред вой на тръби и предшестван от знаменосци, дойде и тържествуващият Хоремхеб в пълния си блясък.
Цялото поле около укреплението беше превърнато в огромна казарма както за победителите, така и за победените. Виковете на ранените заглъхнаха. Офицерите се движеха сред войниците и въдворяваха ред, налагаха пияните с тояги, конфискуваха плячката, нареждаха мъртвите да бъдат отстранени, а десните им ръце да бъдат отрязани, за да могат писарите на Хоремхеб да изчислят жертвите. Организирани бяха полеви болници със завивки и покривала, донесени от чергилата в лагера. Наредена бе редица от носачи на вода. Хора с носилки започнаха да обикалят цялото бойно поле. Въоръжени с остри ножове, те довършваха ранените врагове, но внимателно вдигаха ранените египтяни. Хоремхеб не ни обръщаше внимание. Заобиколен от щабните офицери и антуража си, той бе минал тържествено през погълнатото в пламъци укрепление, за да събере аплодисментите и поздравите на победилите си войски. Триумфалната процесия приключи пред нас. Все още стиснал здраво окървавения си меч и с дясна ръка, опръскана със съсирена кръв чак до рамото, Хоремхеб слезе от колесницата си. Насъбраха се щабни офицери, които запляскаха с ръце и коленичиха в поздрав. Знаменосци притичаха да го информират и донесат вести за случващото се. Хоремхеб изслуша всички, като от време на време се обръщаше към писаря, приклекнал на земята до него. После се качи отново в колесницата и вдигна меч към небето. Откъм укреплението надойдоха облаци черен дим и сажди. Хоремхеб изчака да преминат.