Анхсенамон се усмихна. Винаги беше така: париране и атака като двама борци с тояги. Анхсенамон флиртуваше, но зад това се криеше заплаха; преструваше се на невинна, а бе всъщност жена, спала със собствения си баща, и ако моите шпиони не грешаха, в момента предлагаше подобни услуги и на дядо си. Анхсенамон бе истинска хесета! Можеше да засрами и най-добрата хесета! Опасна беше не само заради красотата си, но и заради онова излъчване на детска невинност, което прикриваше сърце и ум, жестоки като на мангуста. О, да, тя беше дъщеря на Нефертити и внучка на Ай, наследила всяка частица от тяхната коварност!
Анхсенамон изтича нататък, без да престава да си вее с ветрилото, и пътем извика в поздрав към двамата бойци с тояги. Движеше се толкова бързо, че Джарка почти се блъсна в нея и се наложи да отстъпи с безброй извинения. Анхсенамон само се засмя и последва своя полубрат вътре. Моите наемници изтичаха след тях. Имаха си заповеди. Последната записана воля на Ехнатон бе аз да бъда официалният и доверен попечител на малкия му син. Такова е било и желанието на майката на Тутанкамон, Хийа, и аз бях дал обет, който смятах с двойна сила за свещен. Тутанкамон не оставаше нито минута извън полезрението ми или това на Джарка; дори резенът пъпеш, който ядеше по-рано, бе внимателно проверен и опитан. Огледах двора. Слугите на другите членове на Придворния съвет изпълзяваха изпод сенките по ъглите, говореха си и недоумяваха каква новина е размърдала Великите. Гледах ги внимателно. Всяка хиена имаше собствена глутница и се запитах на колко от тях може да се има доверие: войници от различни националности, наемници, хора, бягащи от закона в други градове. Някои от тях по-рано бяха предани до фанатизъм на Ехнатон. Нямах доверие на нито един, но не смеех да действам. Като началник на полицията се изкушавах да посъветвам Ай, че трябва да бъде издаден декрет, с който да бъдат изселени в името на мира и хармонията. На Ай това щеше да му хареса! Щеше да настоява — независимо че съм началник на полицията — на моите разузнавачи също да бъде забранен достъп до двореца.
Въздъхнах и последвах останалите вътре по тесните коридори с плочки към огромната зала за съвещания. Пред инкрустираните с мед врати от ливански кедър вече беше наредена охраната на Нахтмин. Много от тези мъже бяха от легиона на Ра, който по-рано бе разположен близо до Ахмин, родния град на Ай, и бяха пряко зависими от онези, които аз наричах шайката от Ахмин: Ай, Нахтмин и други от тяхното сборище. Останалите членове на Царския кръг ме очакваха. Ай седеше на подобен на трон сгъваем стол, чиито облегалки бяха с формата на лъвски глави, а на краката — на оголени нокти. Членовете на съвета седяха върху възглавници или малки столчета. В центъра на кръга петима писари от Училището на живота седяха с кръстосани крака и готови свитъци папирус и пера в скута.
Някога залата е била величествена, но годините на занемарение, докато Ехнатон се намираше във величествения нов град на двеста километра на север, бяха оставили своите следи. Фреските и рисунките бяха загубили живостта си; колоните в синьо и злато бяха започнали да се лющят. В едната част на тавана корнизът се беше отлепил, а прахолякът все още се намираше на пода. Дворецът беше нападнат от плъхове и мишки. В отговор Ай бе пуснал цял легион котки и в залата едва се дишаше от тяхната миризма.
Седнах и сбърчих нос, нищо че Мерире, който бе поел ролята на уредник и гостуващ жрец на Царския кръг, отправяше напевна молитва към Всесилния бог. Никой не смееше да попита дали се моли на Амон Ра, мълчаливия бог на Тива, или на Атон, великия Слънчев диск, символ на мистериозния Всесилен и Всевиждащ бог на Ехнатон. Обгърнах кръга с поглед. С изключение на Мерире и други фанатици на Атон — „благочестивите“, както Хюйи ги наричаше дипломатично, — се съмнявах дали някой, включително и аз самият, вярваше в какъвто и да е бог. Вярно е, че Хоремхеб беше отдаден на Хор от Хенес, неговия роден град, макар да гледаше на него повече като на талисман, добра магия, отколкото като духовно същество. Ние бяхме жадните за власт хиени, които не отделяха поглед от Ай. Ако той се подхлъзнеше или отслабнеше, останалите, заедно с мен самия, щяха да го разкъсат на парчета. Но Ай не отстъпваше по лукавство на никого от нас. Да не говорим, че Тутанкамон му беше внук, а Анхсенамон — внучка. И макар аз да бях попечителят на принца, Ай вече си беше присвоил цялата власт на регент и никой не смееше да му се противи. Съзнавахме, че всички в Царския кръг са набелязани. Бяхме служили на Атон. Бяхме част от великата ерес. Други в Египет — генерали и придворни, управници на могъщи градове, особено на Тива — имаха доста сметки за уреждане с нас. Именно страхът от тези „други“ ни сплотяваше, а Ай бе доказал, че е най-опасният лидер на глутницата.