Заведохме го. По-късно Хоремхеб ми призна, че независимо от смразяващия кръвта лют сблъсък, който току-що бе спечелил, никога преди място не е предизвиквало у него такъв ужас. Тръгна към мастабата, качи се на площадката и се заслуша в рева на лъвовете вътре.
— Изкушавам се — заяви той, като се върна при мен и офицерите, изплашени от ужасяващия рев — да взема хетските командири и да ги хвърля през онзи капак — лицето му се разля в усмивка. — Но не знаем какво ни готви съдбата. Един ден може египтяни да попаднат в плен.
Веднага след това нареди на стрелците да донесат стълби, да отворят капака и да започнат стрелба в тъмното. Ревът и ръмженето бяха страховити; когато един стрелец се измореше, друг заемаше мястото му. Зверовете, подлудени и гладни, се хвърляха към отвора и се превръщаха в лесни мишени. Вече се стъмваше, когато капитанът на стрелците обяви, че и двата звяра са мъртви. Хоремхеб нареди вратата да бъде разбита. Донесоха факли и онези, които посмяха, последваха генерала си в смрадливата вътрешност.
Макар мастабата отвън да изглеждаше голяма, вътре имаше само една пътека, която водеше към зловеща квадратна стая. Кости и човешки останки, парчета мазнина и плът, твърд под и стени. Вонеше като от костница. Двама от офицерите на Небамум изтичаха навън да повърнат. Хоремхеб огледа стаята и лъвовете; бяха от африканската порода, огромни здрави животни с черна грива. От раните по страните им си личеше, че са били превърнати в човекоядци вероятно защото са били ранени от ловци или просто са преценили, че хората са по-лесна плячка от бързите газели. Ако някой някога ме попита дали съм бил в Подземния свят, в Мястото на онези, които се хранят с мърша, винаги отговарям утвърдително. Сега, години по-късно, в кошмарите ми стаята на мастабата се връща и ме измъчва със своята надвиснала аура на неизречен ужас, жестока смърт и мъчение.
Хоремхеб нареди мястото да бъде изгорено. По пода бяха излети мехове с масло, донесени бяха храсти, всичко, което гори. Същата съдба сполетя Огненото поле. Кладите бяха разрушени, цялата земя — полята с масло, по което стрелците пуснаха запалени стрели. Нощта се озари от буйни пламъци и облаци дим. Укреплението също беше изравнено със земята; колибите и палатките бяха изпразнени. След като отрежеха дясната им ръка, труповете на враговете също бяха хвърлени в огъня.
Зловеща, страховита нощ на огън и дим. Всички звуци бяха погълнати от пукота на пламъците. Унищожението продължи почти до зори. Хоремхеб сякаш бе забравил за бегълците. Накара да донесат походния му стол при светлината на огньовете и проведе бърз военен съд срещу затворниците. Аз като член на Царския кръг седях от дясната му страна, а полковник Небамум — отляво. Първо доведоха хетските офицери. Хоремхеб ги призова да се защитят. Защо са нахлули в земите на Египет? Те, разбира се, можеха единствено да отговорят, че са наемници, привикани от узурпатора.
— В такъв случай — заяви Хоремхеб — по нищо не се различавате от престъпниците и пиратите.
Заповяда да бъдат обезглавени. Закараха ги в тъмнината. Малко след това се чу отвратителният звук на падащи върху човешки врат брадви, които се забиваха в пъновете под главите им. След това Хоремхеб се зае с останалите пленници. Египтяните бяха незабавно осъдени като предатели и бунтовници; щяха да бъдат изпратени в Сайл, Аварис и другите градове на Нил, за да бъдат екзекутирани и увесени за краката от градските порти. Някои от другите щяха да бъдат екзекутирани, останалите щяха да бъдат изпратени като роби в мините и кариерите на Египет.
От време на време Хоремхеб спираше за храна и вино. Моите крайници се обадиха. Стана ми студено. Спеше ми се. Хоремхеб обаче бе не само генерал, но и експерт по военно право; настояваше правосъдие да бъде раздадено бързо и безмилостно, като предупреждение към всички останали. Същевременно офицерите му налагаха дисциплина в лагера, арестуваха пияници, събираха жените, намерени в огражденията за роби, и изземваха под смъртно наказание всички трофеи и плячка. Построен бе импровизиран олтар на Амон Ра, заобиколен от знамената и символите на Хоремхеб, а с течение на нощта купчината отрязани ръце нарастваше. Мястото вонеше на дим, кръв и горяща плът.
Хоремхеб обяви, че е доволен, обърна се и посочи кожената торба, която Собек пазеше зорко.
— Лорд Маху, казах: всички трофеи.