— Какво ще правим? — прошепна Небамум.
— Имаш заповеди — отвърнах. — Следвай ги!
Хетските офицери бяха екзекутирани веднага, също и предводителите на наемниците. Аз залових самозванеца и жена му, заедно с Куфу и принц Азиру. Отидох да търся Джосер и го намерих в малък жлеб зад скалите, с посивяло лице и очи в очакване на смъртта, притиснал рана от стрела на гърдите си.
— Кой си ти? — езикът му бе залепнал в пресъхналата уста и той се примоли. — Вода!
Дадох му да пийне от меха с вода.
— Кой си ти? — повтори той.
— Не си ли спомняш, Джосер? Маху, началник на полицията в Ахетатон!
Закашля се, по устните му изби кървава пяна.
— Виж ти, виж ти. Беше време, Маху, когато се къпехме в лъчите на слънцето, нали? Господари на света.
— Защо? Защо го направихте?
— Защо не? — отвърна предизвикателно той. — По-добре, отколкото да се кланяме пред групата от Ахмин или на онзи селянин Хоремхеб — отново се закашля и се задави.
Наместих го по-удобно. Отдолу долитаха писъците на жените.
— Радвам се, че умирам — прошепна Джосер. — Не искам да съм част от победното шествие на Хоремхеб — сграбчи меха с вода и намокри лице в опит да отпие.
— А господарят Ехнатон? Той умря ли?
— Не знам.
— А съкровището му?
— Мерире знае за него. Част е в Египет, повечето — отнесено.
— Кой стои зад това? — не се сдържах. — Първоизточникът, идеологът?
— Първоизточник, идеолог? — Джосер отметна глава назад, стегна се, счупи дръжката на стрелата и я хвърли настрана. — Болката не намалява, но поне се занимавам с нещо.
— Добре ли сте, господарю? — махнах на един войник, който се бе появил зад мен.
— Чия беше идеята? — повторих въпроса си аз.
— Мерире. Мечтаеше да стане Първи министър и Велик съветник на фараона или, знае ли човек, дори фараон. Мислеше, че ще се присъединиш към него. Със сигурност искаше Пентжу; молеше се за това.
— Но нали всички подкрепихте узурпатора?
Джосер се наведе към мен.
— Узурпатора? А какво подкрепяш ти, Маху?
Закашля се и се задави от кръвта, после светлината в очите му се премрежи и той се отпусна назад с въздишка.
Оставих тялото между скалите и се върнах при колесниците. Небамум беше екзекутирал офицерите, но реши, че на останалите, обикновени пешаци и наемници заедно с жените трябва да бъде дадена вода. Посочи далечината, където маранята се движеше и огъваше, а демоните на прахта изпращаха облаци към небето.
— Вървете! — нареди той. — И ако боговете решат, ще живеете!
Хората му ги прогониха; обърнах се към останалите четирима пленници. Азиру се бе опитал да се дегизира, като скрие намазаната си коса и дебелото си тяло под груба раирана роба. Подобно на останалите, ръцете му бяха вързани за колелото на колесницата ми. Собек клечеше до тях и пиеше вода, но не им предлагаше.
— Аз съм принц — опита се да се изправи Азиру, но Собек го сръга в ребрата. — Аз съм принц — Азиру сведе глава, за да отмахне косата от очите си. — Някога бях съюзник на Египет.
— Ти си бунтовник и предател — усмихнах му се аз. — Подстрекавал си безредици и бунт. Неприятностите са твоя втора природа.
Огледах останалите пленници. Лицето на жената бе скрито зад облак червена коса. До нея, лишен от всякакви труфила, узурпаторът показваше истинското си лице — жалък самозванец, който дори далечно не напомняше за моя велик господар. Куфу цивреше като дете; долната част на туниката му бе прогизнала в урина. Освободих въжетата и го издърпах да стане.
— Знаеш ли кой съм аз? — избутах го към любопитните колесничари на Небамум, които гледаха отдалечаващите се по пътя наемници и се надяваха да изпратя нови попълнения след тях.
— Лорд Маху — пухкавото заоблено лице на Куфу се изкриви в смирена усмивка. — Лорд Маху, помните ли ме? Аз бях помощник жрец във Великия храм на Атон. Служех на Най-свещения сред светците.
— А сега служиш на един бунтовник! — издърпах го за грубата роба. — Полковник Небамум, намерихте ли някакви съкровища? — провикнах се аз.