Влязох в самия храм и тръгнах през светлината на димящите факли; намерих един пазач на храма и се представих. Той се съгласи да ме заведе при Писаря на даренията — жреца, който записваше безпогрешно всеки посетител на храма, за да изрече молитва. Заобиколихме храма, минахме двора, в който бяха извършени екзекуциите и жертвоприношенията по-рано през деня. В мястото все още се усещаше вълнението; облаците златист прахоляк все още не се бяха уталожили след празненствата в чест на победата. Подминахме работилници, училища и житници и къщата на Божиите прислужници. Бях истински заинтригуван от това, че Пентжу е дошъл тук. Той не се кланяше пред Птах, а и в Тива имаше достатъчно други места, където можеше да направи дарение. Най-накрая стигнахме Червения параклис, разположен насред свежа зелена морава и заобиколен от палмови горички. Писарят на даренията, който се къпеше в Езерото на чистотата, потвърди, че Пентжу е бил тук.
— Много добре си го спомням — излезе от щерната, един слуга се завтече и го наметна с роба. — Лорд Пентжу беше много щедър: сто уноси злато за един от нашите жреци в Дома на покойниците.
— Жрец на мъртвите? За кого трябваше да се направят жертвоприношенията?
— За съпругата и семейството му, убити в Ахетатон.
— Убити?
— Не, не — лицето на стария жрец се сгърчи. — Моя грешка. Не, починали — избърса капките вода от лицето си. — А, или пък не? Елате с мен.
Влязохме в Червения параклис — елегантна сграда от кварцитни блокове, която светеше, сякаш в нея има скрит огън, — после в преддверие с облицован с плочки под, мебелирано с кушетки. В средата се намираше маса от акация, а върху нея — ковчеже с позлатен капак. Жрецът го отвори и извади Книгата на живота с даренията за храма. Пентжу беше последният записан. Забелязах, че думата кхаи-и, или убити, е била набързо зачеркната и заменена с „починали“. Записано бе също, че се нарежда на жреца да напише проклятие срещу Детето на злото: „Ур-шт, Главният касапин от Аатиу, кланицата.“
— Защо ще го прави? — изумях аз.
Жрецът, който се интересуваше единствено от печалбата, изсумтя.
— Лорд Пентжу дойде тук — изписука той — точно преди да се изкъпя. Правя го девет пъти на ден. Ами — продължи забързано той, забелязал нетърпението ми, — доведох го тук; направи дарението, но изглеждаше някак нервен, неспокоен. Обясни как жена му и семейството му са починали от чумата в града на Великия еретик — внезапно жрецът се изплаши и сложи пръсти върху устата си. — Господарю Маху, не исках да…
— Това не ме вълнува. Какво каза лорд Пентжу?
— Не би трябвало да ви казвам това.
Отпуснах ръка до камата под робата си и хванах тоягата по-здраво.
— Но вие сте приятел, лорд Маху. Няма кой знае каква мистерия. Лорд Пентжу помоли жрец да изпее химни и да каже молитви, да прокълне злия дух, който е довел болестта в семейството му.
— И къде отиде после?
— Каза, че иска да отиде в Дома на живота. Медицинското ни училище е прочуто навред.
Накарах го да ми обясни как да стигна, после намерих Пентжу в Залата на солите и помадите в Дома на живота към храма. Седеше зад останалите ученици, слушаше описанието на лекарите за това как зрели бадеми, смесени с пелин и сладка бира, прочистват стомаха и червата. По-голямата част от публиката дремеше. Пентжу не ме забеляза. Погледах известно време. Като млад приятелят и спътник на Мерире бе арогантен, изпълнен със самодоволна праведност. С годините се беше променил: дълго, набръчкано лице, с неспокойни ивици около очите и устата, леко изпъкнала челюст, прегърбени рамене и вечно замислени остри очи. Движеше се сякаш в непрестанно неразположение, притискаше корема или чешеше лицето си. Нервен, разтревожен мъж, чието сърце сякаш неспирно скърбеше. И преди бях виждал такива мъже или поне в такова състояние. Винаги бях смятал, че единственият стремеж на Пентжу е да натрупа състояние и да си спечели репутация на велик лекар. Ахетатон промени всичко. Той загуби жена си, децата си и всички близки. По време на чумата не беше при тях, а на сигурно място в частното си имение, тъй като бе пряк настойник на Тутанкамон в първите години след раждането му. Защо му е на Джосер да говори за него, преди да умре? Или пък на Мерире да го споменава в писмата си? По време на пътуването към Мемфис бях проучил внимателно всеки документ, всеки папирусов лист и всяка глинена плочка, намерена в лагера на узурпатора. Мерире често споменаваше Пентжу с надеждата, че последният ще се присъедини към тяхната кауза, но въпреки всички молби той бе останал безразличен. Докато други, като Майа и Хюйи, бяха изразили готовност да отхвърлят култа на Атон, но да развият Ахетатон като важен център по поречието на Нил, реакцията на Пентжу бе просто на отегчено безразличие.