— Какво искаш, момче?
Лицето му беше мръсно, а черната му коса — толкова мазна, че бе станала на масури. От движението на мръсната му туника се излъчваше смрадта на малките улички. Танцуваше пред мен, сякаш чакаше някой да се махне, без да откъсва поглед от улицата зад мен. Забелязах парчето мед в едната му ръка и сребро в другата.
— Зает съм — изръмжах аз. Понечих да продължа пътя си, но то заподскача след мен. Вдигнах тояга. — Какво искаш, дете?
— Той каза да ти дам това.
— Кой?
— Мъжът каза да ти дам това. Каза, че ще си спомниш — момчето завъртя очи. — Да, каза, че ще си спомниш — погледна ме право в очите. — Каза, че ще ми дадеш нещо, че винаги си бил добър. Знаеш какво е да си момче като мен.
Отворих кесията и му дадох малък яспис, грейнал като огън. Възнамерявах да го дам на принца. Протегнах ръка, момчето грабна ясписа и ми даде медния къс. Отначало не повярвах на очите си. Взирах се изумено и усетих смразяваща тръпка по тялото си, сякаш вечерта внезапно бе застудяла. Медният къс представляваше амулет, излъскан до блясък. Изразяваше знака на Атон, Слънчевия диск, който се издигаше в цялата си слава иззад двата вечни върха. Символът на бога, когото Ехнатон бе почитал, причината да избере Ахетатон, където слънцето се издигаше над варовиковите скали и къпеше това ново място в несравнима светлина. Символът, който бе променил цял Египет и бе подпалил огъня на революцията.
Залитнах, пристъпих, олюлявайки се, и вдигнах тояга, сякаш очаквах нападение. Макар амулетът да бе излъскан, от пръв поглед си личеше, че е много стар, вече започнал да се заличава от годините търкане. Усетих бучене в ушите си, сякаш съм заобиколен от невидима тълпа. Затворих очи и се опитах да се съвзема. Пред мен стоеше Ехнатон с дългото си, сериозно лице, бадемови очи, заострени уши и усмихнати, леко изпъкнали устни. Зад него, като видение в нощта, стоеше Нефертити, царицата, господарка на сърцето ми; невероятната й коса изригваше като вулкан, а сините й очи блестяха пакостливо. Отворих очи. Момчето беше изчезнало.
— Добре ли сте? Добре ли сте?
Завъртях се с лице към гласа. Беше един от онези пътуващи фокусници, магьосник, заклинател; сивата му коса бе разделена по средата и обрамчваше загоряло лице, светещи очи и открехнати устни, зад които се подаваха пожълтели зъби. На врата му висеше огърлица от кости, около раменете му — почерняла жирафска кожа, имаше и кожена пола чак до коленете. Около подутия му корем бе закопчан кожен колан с торбички с работните му пособия. Дребен, съсухрен мъж с младеещо лице. Понечих да го хвана за рамото, но той отстъпи и се засмя под мустак.
— Загрижен ли си, лорд Маху? Питаш ли се? Кого търсиш всъщност?
Вдигнах тоягата, но той замахна с ръка със свити пръсти и зареди проклятие на непознат за мен език.
— Не използвай тоягата си, лорд Маху. На хората няма да им хареса.
Някои вече се спираха и ни гледаха с любопитство.
— Аз съм просто един беден просяк — заскимтя той.
Усетих, че ми се повдига.
— Какво искаш?
— Момчето има парче яспис — отвърна магьосникът, — така че ни заплати достатъчно. Посланието ни е много ясно.
— Какво послание? — натъртих аз. Исках да седна. Исках да разбера какво става. — Кой ви изпраща?
— Забуления — прошепна той.
Наложи се да клекна; сърцето ми щеше да се пръсне.
— Забуления?
Магьосникът затвори очи.
— Много добре, много добре — измънках. — Значи знаеш химна на Атон. На твое място обаче не бих го пял прекалено силно тук. Казваш, че те изпраща Забуления, но аз ти казвам, че Забуления е мъртъв. Ехнатон вече не съществува.
— Слънцето изгря ли тази сутрин? — отвърна магьосникът. — Няма ли да залезе довечера? Няма ли да поддържа светлината в мрака? Не показва ли великолепието си на всички? Тогава как можеш да кажеш, че умира? Никой човек не умира, Маху. Атон е богът на живите, не на мъртвите. В очите на Атон никой не умира.