— Хиени ли, лорд Маху? Какво, за бога, правиш сам в тази пивница? Мислиш ли, че си в безопасност?
— И аз като теб, генерал Нахтмин, съм човек на кръвта.
Той смръщи вежди.
— И такива като нас бог държи близо до себе си, за да използва за скритите си цели.
— Кой бог, лорд Маху?
Ударих чашата бира в неговата.
— Който щеш, генерал Нахтмин. Посочи един и ще запея химн в негова чест.
— Пиян ли си?
— Не, просто съм малко ядосан, че такива като теб ме следят. Кажи на лорд Ай, че няма нужда от това.
Един от полковниците се приближи.
— Кажи на мастифите си да се отдръпнат.
Нахтмин махна с вдигната ръка. Двамата се отдалечиха.
— Не те следим, лорд Маху, макар че те видях да се спираш при онова момче и магьосника. Опитахме се да спрем момчето, но — обърса ръка в робата си той — цялото му тяло бе намазано с масло, хлъзгаво като речна змиорка. Какво искаше?
— Помоли ме да предам поздрави на майка ти.
Нахтмин премига и облиза устни.
— Търсехме те, лорд Маху. А, между другото, вярно ли е, че генерал Рамзес е насилил червенокосата кучка? Хвалеше се колко била гъвкава в леглото, готова била на всичко, за да му достави удоволствие.
— Сексуалните привички на генерал Рамзес не ме интересуват. Казваш, че сте ме търсили?
— Лорд Ай — отпи от бирата си Нахтмин, но после изплю и изрева на собственика да донесе палмово вино, от най-доброто, — лорд Ай се пита дали е било разумно да се доведе узурпаторът в Мемфис, а после и в Тива. Мисли, че е трябвало да го зарови заедно с червенокосата му кучка в Червените земи.
— Ако всички имахме склонността да мислим за последиците след стореното, генерал Нахтмин, ти щеше да си най-мъдрият от нас.
— Не ме харесваш, Маху, нали?
— Ласкаеш се, генерал Нахтмин. Аз дори не мисля за теб.
Той преглътна с усилие и отпусна глава, загледан в прясно стъпкани фурми на земята. Вдигна рязко глава.
— Защо? — прошепна. — Винаги съм ти се възхищавал, Маху. Ти си ми като брат. Много малко принципи имаш, но онези, които имаш, следваш.
— А ти, генерал Нахтмин?
— Аз изобщо нямам принципи, лорд Маху. И аз като теб се питам дали имам душа. — Премига и отмести поглед.
Бях заинтригуван. Възможно ли беше и останалите да чувстваха същото? Хоремхеб, Рамзес, Майа и Хюйи? Нима се бяхме забравили в тази трескава мечта за власт и попаднали веднъж в примката й, бяхме неспособни да избягаме?
— Не исках да те обидя, генерал Нахтмин.
— Не съм се обидил — усмихна се Нахтмин. — Просто брат ми непрекъснато повтаря, че не трябва да съм като него, а по-скоро като теб. А сега, причината, поради която те търсех? Новината вече е из цял Мемфис, на всяка порта е сложена стража. Ехнатон е видян в града!
Успях да запазя безразлично изражение, но стиснах амулета в ръката си по-здраво.
— Но това са глупости — прошепнах аз. — Знаеш, че е неизбежно, генерал Нахтмин. Ще ни донасят, че са го видели от Либия на запад до земята на варварите на север. Ще го виждат на кораби, по Голямата зелена земя, в колесница по пътя на Хор или в тържествена процесия в някой град в Ханаан. Духът му ще ни спохожда.
— Това е различно — поклати глава Нахтмин. — Видял го е не кой да е, а самият полковник Небамум. Водел е ескадрон през Лилавата порта по северния път. Спомняш ли си наемниците, които нападнаха имението му? Е, ами част от тях са успели да избягат. След победната процесия Небамум разбрал, че се крият в едно село на границата на западните Червени земи. Разбираш, че Небамум гледа на нападението над дома му като на лична обида. Докато бяхте заети в Делтата, той претърси града за бегълци. Наложи се генерал Хоремхеб едва ли не да го хване за врата и да го накара да насочи мислите си другаде. Ако Небамум не се беше впускал в тази лична свада, онези войски биха се придвижили един ден по-рано.