Мислех и за това как Ай се бе опитал да ме прогони от Царския кръг и осъзнах защо отказах. На първо място, заради лоялността ми към принца, живата спойка между мен и миналото. И второ — да, има и друга причина, която споделих по време на разпитите, толкова проста и ясна, почти детинска. Вярно е, че нямаше къде да отида и какво друго да правя, но това не е всичко. Истинската причина е, че изгарях от любопитство. Нещо като да минаваш през пазара и да попаднеш на люта разпра. Разменят се обиди, разкриват се тайни, споменават се стари обиди и макар това да няма нищо общо с теб, изведнъж се оказваш въвлечен; искаш да останеш до края и да видиш какво ще стане.
Допих палмовото вино, взех тоягата и излязох от града през огромните порти с гигантски статуи на Птах от двете страни — скръстени ръце и невиждащи очи, вперени надалеч към Черните земи. Пазарите бяха затворени и повечето селяни вече си тръгваха. Бяха сънени от виното, а сърцата им — изпълнени с почуда от делата на Великите мъже на родината. Заслушах се в разговорите им, в слуховете, че Ехнатон се е върнал. Великия еретик отказваше да ги остави на мира! Говореха за него като за Зъл дух от Запада, мрачен призрак. Усмихнах се вътрешно. Легендите и приказките вече се раждаха и истината бавно и необратимо биваше изкривявана.
Приближих провинциалното имение на Небамум, елегантна къща, кацнала на брега на Нил, същевременно защитена от него от висока трева, храсти и малки горички. Сега стоеше ведра и спокойна, но аз си спомних трескавата атака на наемниците на узурпатора и колко близо бяха до победата. Небамум със сигурност не беше забравил. Части от полка му лагеруваха сред дърветата, както и моите наемници, събрани около лагерните огньове в разгара на празненствата. Капитанът стана да ме поздрави, недоволен, задето съм ходил в града сам, при положение че не е никак безопасно. Съгласих се с него. Посочи двете големи колони по пътя към двора. В основата на всяка Небамум беше сложил череп — зловещо напомняне за случилото се. Казах на мъжа да се оглежда и тръгнах към двора, където повечето ми хора бяха полегнали в сенките. Капитанът изтича при мен и докладва, че хора от свитата на Ай са довели принца. Открих го заедно с Джарка в старите му покои. Полковник Небамум беше все още на празничния прием и управителят на имението се суетеше трескаво около мен, докато не го отпратих грубо. Тутанкамон дойде да ме посрещне, подскачаше от крак на крак с протегнати към мен ръце. Джарка все още гледаше потиснато и виновно. Казах му, че всичко е наред.
— Нямало е как да се противопоставиш на лорд Ай — успокоих го аз. — Може би не трябваше да те оставям, но нямах избор. Хайде ела, искаш ли да хапнеш или пийнеш нещо?
Джарка слезе до кухнята и се върна с храна и вино и ябълков сок за принца. Седнах и се заслушах в непрестанното дърдорене на Тутанкамон и неспирния порой от въпроси. Колко съм убил във Великата битка? Дали съм Велик воин? Мога ли да му разкажа как се е развила битката?
Подредих дървените му войници и колесници и описах всичко възможно най-образно, докато той гледаше с опулени от изумление очи, отпиваше сок и ръфаше парче сусамов сладкиш. Дръпнах Джарка настрани и го попитах дали се е появявало отново подобното на транс състояние на принца, когато сякаш не разпознава нищо и никого. Джарка поклати глава. Помолих го да донесе кутията с шет — малките костенурки, на които и аз, и принца се дивяхме еднакво. Бях ги донесъл от Тива. И двамата ги обичахме. Бях боядисал черупките им в различни цветове. Имахме си малка тайна. Всяка костенурка носеше името на член на Царския кръг: Хоремхеб, Рамзес, Мерире, Туту, Хюйи и Майа. Последната беше най-дебела. Тутанкамон много се забавляваше и двамата често се кикотехме тайнствено. Гледах как малките животинчета лазят по пода.
— Господарю?
— Да, чичо Маху?
— Къде са Мерире и Туту? Две костенурки липсват?
— Удавих ги — стоеше с отпуснати ръце. Явно беше видял погледа ми, защото долната му устна започна да трепери. — Бяха предатели — обяви той. — Вече не са членове на Царския кръг, така че ги удавих в една локва и ги погребах в градината.
Погледнах Джарка, но той само поклати глава.
— Сгреших ли, чичо Маху?
Понечих да кажа „да“, но после се замислих за всички мъже, които бях убил в битка или екзекутирал бързо и безшумно в тъмнината на нощта. Протегнах ръце. Той се затича към мен.