Великата му царица Нефертити бе доведена. Пристигна пременена, украсена с красиви бижута и коленичи смирено пред него. Онзи ден и още няколко тя остана насаме с него. Когато отново ни извикаха, беше по-спокоен. Сега Нефертити споделяше леглото и трона му; той се оплакваше по-малко и започна да седи и прехвърля тюркоазена броеница. Скоро властта на Нефертити стана по-очебийна. Обявена бе за регент. Студена и величествена, те започна да бръсне главата си и да се облича като фараон. Докато статутът и величието й растяха, тези на Ехнатон отслабваха. Отчужди се от своята царица и от нас, сякаш някогашната му лудост бе мръсна роба, която сега бе свалил. Проучваше карти, чертежи и звезди. Молеше се. Не в храма на Атон, а сам в покоите си. Ако правеше жертвоприношения, те не бяха агнета или волове, а зърна тамян, поръсени върху горящ мангал. Божествения възобнови лова, често ходеше сам в Червените земи.
Един ден, малко след Новата година, когато звездата Куче се виждаше ясно на небето, а белите ибиси се бяха завърнали край Нил да покажат, че разливът идва, Ехнатон се върна от поредния лов. Придружаваха го хора, които тогава помислихме за пустинни скитници, с раирани роби и къдрави коси и бради. Шпионите на лорд Мерире докладваха, че това са същите онези, които често бяха посещавали Божествения като дете и чието присъствие в двореца бе забелязано по-рано. Пристигнаха без прокламации и тръби, без помпозност и церемонии, а тихи като вятъра се плъзнаха по източните варовикови скали в Ахетатон. Лорд Ай и Царската стража имаха строги нареждания: тези посетители са приятели на фараона и трябва да бъдат посрещани и допускани при него без страх и неприятности. Водачът им беше Якуб — висок воин със свиреп вид, макар и доста дружелюбен.
С напредването на годината Божествения позволи на посетителите да се смесят с останалите жреци. Якуб беше много сладкодумен; познаваше пустинята като дланта на ръката си. Разказа ми, че семейството му е от племето исраар, отцепило се от племената хабиру, които преди много години дошли в Египет от хълмистата земя на Западен Ханаан. Част от племето им се заселило в районите около Делтата и станали изкусни каменоделци. Други останали да гледат стадата си и обикаляли онази самотна част от Египет между Черните земи и Червените земи на пустинята. Твърдеше, че Великата царица Тийи, съпруга на Аменхотеп Великолепни и майка на Ехнатон, произхожда от тяхното племе. Хвалеше се, че и други в двореца, като например Джарка, слуга на лорд Маху, началник на полицията и надзирател на Дома на тайните, също е един от тях. Якуб поделяше хляба и виното ни. Говореше за своя тайнствен бог, чието име не бива да се произнася, за това, че според пророчеството от тяхното племе ще се роди Тему или Апут, Божи вестител или Месия.
През този период Божествения се възстановяваше бързо. Ведър и спокоен, той отново се миеше и пречистваше, а работата в двореца и града бе оставил на Нефертити и останалите от Царския кръг. Едно нещо обаче тревожеше лорд Мерире. Якуб и хората му получаваха заплати директно от Божествения пер хатч, домашното съкровище. Отначало лорд Мерире мислеше, че става дума за подкупи; по-късно бе убеден, че другарите на Божествения всъщност пренасят царското съкровище в Червените земи. Първожрецът, който бе на практика прогонен от присъствието на Ехнатон и до него вече не се допитваха за ритуали и молитви, започна да се тревожи от тайнствеността на божествения ни господар. Мерире често събираше мен, Джосер и останалите жреци на таен съвет. Накара ни да се закълнем тържествено във вярност към него и заяви, че на останалите от Царския кръг вече не може да се има доверие; смяташе, че нещо ще се случи и ние трябва да се подготвим за дните на трудности. Накрая една сутрин, докато Ехнатон бе на Прозореца за появяване, за да поздрави изгряващото слънце, Мерире поиска аудиенция. Въведоха ни при фараона, но Ехнатон остана коленичил с гръб към нас, сякаш не го интересувахме. Лорд Мерире бе дълбоко обиден и понечи да се оттегли.
— Защо си тръгваш, Мерире? — прозвуча ясният, силен глас на Ехнатон.
Обърнахме се от вратата. Ехнатон седеше с кръстосани крака и ни гледаше. Беше само по препаска, с тънък ленен шал на раменете. Главата и лицето му бяха обръснати и намазани, а дълбоките тревожни бръчки около очите и устата му бяха изчезнали.