Спомних си златната емблема, открита в палатката на узурпатора, и картата, която бях разгледал в библиотеката на Небамум. Влязох и ги донесох. Потърсих Ахетатон на картата и сложих емблемата със слънцето на нея; забелязах, че лъчите сочат определен район в Ханаан. Азиру вероятно е търсил по същия начин, само че с други карти. Погледнах района и се опитах да си спомня разказите, които бях чувал за долини и равнини, за гъсти гори, бурни реки и ивици ужасяваща пустиня, където дори стрък жилава трева или храст не растат. Махнах картата и отидох в преддверието. Джарка лежеше на походна койка. Разтърсих го. Той стана с усилие, напръска лицето си с вода и погледна през прозореца.
— Господарю Маху, трябва да е третият декан на нощта. Не можеш ли да заспиш?
— Разкажи ми за твоя народ — заповядах аз.
Джарка разтърка очи, седна на пода и се опря на стената. Запалих още няколко маслени лампи.
— Не можеше ли да почака до сутринта? — изстена той.
— Разкажи ми за твоя народ!
— Ти вече знаеш всичко. Аз съм от хабиру, които идват от Ханаан. Някои останали при стадата си, други се установили в Делтата, а останалите колонизирали Ахмин и станали по-големи… — засмя се той рязко — по̀ египтяни от самите египтяни. Аз съм от последните. Знаеш това. Служех на Великата царица Тийи и така се озовах на служба при теб. Царският стрелец, личният прислужник, Защитникът на принца.
Направих се, че не забелязвам сарказма в гласа му.
— А познаваш ли исраар?
Две грешки допуснах онази нощ. Първо, трябваше да разпитвам Куфу по-подробно. Второ, оставих Джарка да седи скрит в сенките, макар още тогава да усещах, че нещо не е наред.
— Исраар? — повторих аз. — Какво знаеш за тях?
— Те са сърцевината на народа ни — въздъхна той. — Имат повече жреци от останалите. Не са опетнени от Египет, от неговото величие, разкош, богатства и изобилие. Грижат се за стадата си, движат се напред-назад, понякога в Ханаан, понякога покрай плодородните Черни земи на Египет.
— Чувал ли си слухове, че те са замесени в отвличането или бягството на Ехнатон?
— Господарю, ако бях чул нещо — долетя прекалено лесно отговорът му, — щях да ти кажа. Когато Божествения — въздъхна отново той — напусна или беше убит, на мен, както и на теб, бе забранено да се радваме на присъствието му. Ти беше слаб заради чумата. Аз все още не се бях възстановил от смъртта й… — думите му увиснаха във въздуха, спомен за дълбоката му любов към жената, за която аз установих, че е убийца. После се изправи бързо на крака. — Не знам нищо за Ехнатон. Нищо не знам — заяви и се върна в леглото си.
Влязох в стаята си. За пореден път прочетох разказа на Куфу, но не научих нищо повече. Въпреки това бях убеден, че някогашният ми господар е жив, че е идвал отново в Египет и сега ще се върне в тайнствения си нов дом в Ханаан. Прегледах и документите, иззети в Делтата. Като цяло бяха интересни: писма между Азиру и съюзниците му в Ханаан и хетското царство. Прибрах документите. Толкова бях вглъбен, че подскочих от мекото докосване по ръката си. Тутанкамон стоеше зад мен по нощница, а очите му бяха насълзени. Държеше малка дървена кутия и безмълвно ми я подаде. Взех я и отворих капака. Вътре бяха двата мумифицирани трупа на костенурките, които бе удавил.
— Не исках да направя нищо лошо, чичо Маху. Мислех, че трябва да ги накажа.
Затворих капака и клекнах пред него. Той обви ръце около врата ми и затрепери. Занесох го при масата, махнах покривката и го сложих да седне, после му дадох захаросан плод и глътка вино.
— Забрави костенурките, Ваше височество — прошепнах аз. — Те бяха добри костенурки и сега са преминали отвъд Далечния хоризонт.