— Откъде го е взел? — попитах.
— Позволявахме му да се разхожда — отвърна икономът на Небамум, като кършеше ръце и ме гледаше жално, сякаш съм загубил близък приятел, а не просто ценен източник на информация. — Обикаляше из къщата и градината отвън. Господарю — преглътна с усилие той, — ти сам ми каза, че Куфу няма желание да бяга, че тук е в безопасност.
Кимнах. Миналата вечер Куфу бе спокоен и не се тревожеше. Самият той бе признал — в последните си думи, — че в дома на полковник Небамум се чувства в по-голяма безопасност, отколкото където и да е в Египет. В онзи момент си бях помислил, че това е много мъдра забележка. Куфу бе достатъчно умен да осъзнава, че останалите членове на Царския кръг, най-вече лорд Ай, едва ли щяха да са толкова снизходителни.
— Какво точно се случи днес?
Икономът разпери ръце:
— Къщата бе тиха. С изключение — добави той с презрение — на песните и виковете на твоите наемници. Принцът си беше в стаята с твоя човек Джарка. Куфу отиде до кухнята да си вземе храната — икономът направи физиономия. — И после, по-късно днес, едно момче от кухнята се качи да му каже, че храната е готова. Чукал ли, чукал на вратата. Отговор не последвал, така че изпратих да извикат Джарка.
— И сте разбили вратата?
Джарка, който седеше на канапето в ъгъла, кимна. Погледнах лицето на Куфу: грозно, разкривено в смъртта. Всички улики сочеха, че се е самоубил, взел е въже от някой склад и се е върнал в стаята. Използвал е здравата кука на напречната греда на тавана, направил е примка, стъпил е на стола и го е ритнал. Самоубийство, смъртта на хората без надежда! Но дори и така нещо не се връзваше в това обяснение. От какво се е страхувал Куфу? Бях му обещал живот, сигурност, заточение в някой неизвестен град, но съдбата му бе далеч по-добра от тази на другите, преминали през Мемфис в окови. Кой би искал смъртта му? Останалите хиени от Царския кръг? Но те бяха с мен, на лов в западната пустиня.
— Идвал ли е някой непознат в къщата?
Икономът поклати глава.
— Бях достатъчно ясен по този въпрос — обади се Небамум. — Бях заповядал в горния двор да бъдат допускани само хора, носещи изричното разрешително на Царския кръг.
Пентжу коленичи до трупа, разхлаби въжето около врата, за да може въздухът от стомаха да излезе. Краката на мъртвеца подскочиха, зловеща гледка, сякаш неговата ка се опитваше да съживи сърцето. Небамум измърмори някакво проклятие под носа си. Помолих Пентжу внимателно да огледа трупа. Той също търсеше наранявания, опипа зад врата и главата, преобърна тялото, вдигна робата, за да огледа ръцете и китките, после погледна внимателно ноктите за влакна от въжето.
— Упоен ли е бил? — попитах аз.
Пентжу подуши устата и поклати глава:
— Пил е малко вино, но само колкото да се почувства добре, ето защо пикочният мехур се е освободил от предсмъртните гърчове.
— За колко време е настъпила смъртта?
Пентжу опипа тила и шията.
— Не много. Не се е опитвал да се освободи от въжето, може би съвсем малко в последния момент. Изпаднал е в несвяст, а смъртта е последвала почти веднага.
— А откога е мъртъв?
— Три или четири часа. Плътта му вече започва да лепне и изстива, а мускулите се втвърдяват.
На вратата се почука. Влезе жрецът от параклиса на Небамум — дребен, съсухрен човечец. Клекна до трупа и започна да нарежда свещения текст за човек, отнел собствения си живот:
— Вървете си, огнени демони от пъкъла. Вървете си, сенки, по-тъмни отвсякога. Върнете се при Поглъщача, Ядящия огън, Чистача на души…
Изчаках жрецът да приключи с дърдоренето и веднага щом си тръгна, помолих Небамум да поръча каруца.
— Закарайте тялото в Дома на балсаматорите в храма на Птах — наредих аз. — Кажете на жреца да изпрати всички сметки на лорд Майа, няма значение колко ще струва.