Така в чантата, която беше разтворил другият страж, попадна първо арбалетът, след това калъфът с арбалетни болтове, а накрая и ножът. Чесновко щеше да вземе и кесията с монети, но баронът изсъска от каретата и стражът бързо дръпна ръката си.
— Не пипай кесията, мутро — каза баронът. — Чист ли е? Има ли оръжия?
Стражът още веднъж набързо ме опипа, измъкна шперцовете от тайния джоб на кръста, после намери и тънкия бръснач в ботуша и кимна.
— Чист е, ваша светлост. Като доралисец след сделка с джудже.
Стражите по конете зацвилиха. Баронът пак изсъска и на нощната улица се възцари тишина. До стената на къщата се мярна сянката на самотен плъх, излязъл да търси храна за малките си, и единият от стражите го замери с факла, като мърмореше проклятия към слугите на Неназовимия. Факлата, разбира се, прелетя встрани, удари се в стената и избухна в сноп искри, полетели към облачното небе. Плъхът изписка и изчезна в мрака.
— Престанете! — излая ядосаният Лантен. — Слагай му превръзката и да вървим.
Чесновко извади от джоба си тъмна плътна лента и ми завърза очите. Мракът стана непроницаем. Кълна се в Сагот, нищо не виждах. Стражите ме хванаха за ръка, бутнаха ме в каретата, затръшнаха вратата и отново потеглихме. Вдигнах ръце, за да освободя малко превръзката на очите си.
— На твое място не бих го правил, Гарет — много учтиво каза баронът в ухото ми.
— Къде ме водите, ваша милост? Или е тайна?
— Считай, че е държавна тайна. А сега млъкни и се зареди с търпение. Не ме ядосвай.
— Моля да ме извините, ваша милост, но какво ще стане, ако ви ядосам? — тъмнината ме правеше бъбрив и заядлив.
— Ако не се разбереш с човека, при когото отиваме, ще попаднеш при мен… И ще съм много ядосан.
Реших, че ще е по-добре да се заредя с търпение и малко да помълча. За мен не беше проблем да скоча от носещата се по нощните улици карета и да се скрия в сянката. Стражите бяха на коне, бяха се отпуснали и щях да имам няколко скъпоценни мига, преди да са разбрали какво се случва. Но нещо ме задържаше да не го правя. Любопитство или страх от провал? Мисля, че по малко и от двете.
Междувременно екипажът се движеше бързо през града. От време на време се заклащах или направо подскачах на седалката. Скоростта беше прилична, явно кочияшът беше опитен и не жалеше нито каретата, нито конете, нито пътниците. Но баронът не се оплакваше. Значи това бързане беше необходимо и аз стиснах зъби, стараейки се да пазя равновесие, когато каретата занасяше по завоите. Въпреки това не се отказах от удоволствието да падна веднъж върху барона, като незабелязано свалих кесията от пояса му. Трябва да кажа, че вътре нямаше кой знае какво, но не можах да устоя да не проуча Фраго.
Накрая все пак пристигнахме. Двама стражника ме измъкнаха и ме предадоха в ръцете на някакви хора, които ме хванаха здраво под мишници. После тръгнахме нанякъде. Аз автоматично закрачих, като се спъвах, когато попадах на поредното стъпало. Зад гърба ми неотклонно крачеше баронът. Коридори, стълбища. Коридори. Звуци. Първо краката ми крачеха по глух каменен под, после изтръгваха кънтящо и звънко ехо от исилийски мраморни плочи или топуркаха по скърцащ дървен под. Отдавна загубих броя на стъпалата и завоите по безбройните коридори на огромната сграда, през която ме водеха като сляп гоблин в горски лабиринт на орки. Факли пращяха до ухото ми, от време на време срещахме някой по пътя, но доколкото чувах, другият бързо се отдръпваше встрани, правейки ни път да минем.
Накрая се отвори някаква врата и през подметките на ботушите си почувствах плътен дебел килим. Без да го видя не можех да кажа нищо, но най-вероятно това беше килим от Султаната, а такъв струваше много пари. Напълно е възможно за него да се вземат чифт доралиски коне. И при това не най-лошите.
— Можете да свалите превръзката.
Щях да я дръпна, но стоящият зад гърба ми Фраго се приближи и махна проклетия парцал. За миг зажумях от ярката светлина, идваща от камината и десетките свещи и факли, които горяха в малката стаичка, правейки я да изглежда като окъпана в дневна светлина. Професионалният ми поглед обиколи помещението, набързо оцени султанатските килими, свещниците, скъпите мебели, изработени от дърво, което се среща в горите на И’аляла, близо до самия Хребет на света, излезлите от ръцете на майстори-джуджета рицарски доспехи, стоящи в далечния ъгъл на стаята, да не говорим за чашите и приборите, които изглежда бяха изцяло от злато. Мда. Ето къде би било добре да се поразвъртя поне за пет минути.