— Ето на, Кли-кли — за първи път през деня отвори уста Змиорката. — Сега момчето цяла зима ще има тема за разговори. Ще каже, че е видяло жив огр.
— Ама кой е огр? — възмути се гоблинът. — Аз ли съм огр? Нали огрите вият! Ето така!
И гоблинът нададе вой, с което уплаши не само овчарчето и отново разлаялите се кучета, но и половината коне от отряда.
— Успокой се, Кли-кли! — раздразнено каза Мармота. — Ще развалиш апетита на Непобедимия за целия ден!
— Ама аз просто показах как вият огрите! — оправда се гоблинът.
— Пфу! Некадърник! — избоботи Делер. — Покойната ти баба вие така, а не истински огр! Мумр, я покажи!
Фенерджията, яздещ зад мен, с радост изпълни молбата на джуджето и издаде звук, от който едва не паднах от седлото. Овчарските кучета зад гърбовете ни изплашено нададоха вой.
— Ей, вие там! — викна към нашата компания Чичо. — Шибани комедианти! Ху-убаво наплашихте щурците!
— Добре де, Чичо! — извика Делер. — И без това няма какво да правим!
Чичо ни махна обречено с ръка.
До края на деня нищо важно не се случи с отряда ни.
Отлетяха още два дни пътешествия по пущинаците. Пресичахме огромни територии в сърцето на Валиостр, всички още недокоснати от човешка ръка. Вдясно от нас се простираха знаменитите непроходими гори на пустошта.
— След ден трябва да излезем на тракта — каза Медения на третия ден от нашето пътешествие.
— Ех, по-скоро да стане! Бира ми се пийва — въздъхна Делер. — То засега все още съм добричък. Търпя, търпя, ама мога и с бръснач през очите!
Халас изхъмка.
— Какво хъмкаш бе, брадат?!
— Ами и на мен ми се допи биричка.
— А-а-а — разочаровано проточи Делер, разбрал, че спорът с изнемогващия от жегата гном няма да се получи.
В небето прозвуча песен на чучулига.
— Ще вали — каза Котката след дълго мълчание.
— Ех, хубаво би било! — Гръмогласния с тъга погледна към безоблачното небе. — Няма да е толкова горещо!
— Затова пък ще е мокро! — не се съгласи с него Фенерджията.
— Горещо, мокро — измърмори Арнх. — И без това не може да се угоди на всички.
— А ти въобще не се меси — прекъсна го Гръмогласния. — Като си лъскаш тиквата, лъскай я! Че като се заприказваш, току виж си си клъцнал нещо важно!
В общи линии забележката на Гръмогласния беше съвсем на място. Измъкнал от ботуша си извит кинжал, Арнх в движение си бръснеше главата, унищожавайки едва наболата си коса. Войните от Пограничното кралство следваха единствено на тях понятна мода и блестяха с голите си тикви за радост на себе си и слънцето.
Лично аз, както и Гръмогласния, също малко се притеснявах за главата на Арнх. Струваше ми се, че всеки момент ръката му ще трепне и остро наточеният кинжал ще отреже я ухото, я главата на воина.
— Слушай, Арнх — хитро попита Халас. — А не се ли страхуваш, че дъждецът ще ти накваси плешивината?
— А ти не се ли страхуваш? — лениво попита Арнх, докато пробваше с палец остротата на острието.
— От какво? — стресна се гномът.
— Че брадата ти ще се накваси! — отряза воинът.
— Ухапа те! — радостно изкудкудяка Делер към Халас.
— Да беше млъкнал бе, герой! — озъби се Халас на джуджето. — Да не би любимата ти шапка да се намокри!
— Откъде ви хрумна, че ще вали? — без да се обръща, попита яздещият пред нас Мармот. — Котка! Наистина ли ще вали?
— Ъхъ!
— Де да имах твоята увереност — въздъхна Гръмогласния.
— Можеш да я придобиеш, ако се огледаш назад като Котката — весело се изкиска шутът.
Предсказанието на Котката относно времето стана абсолютно ясно веднага щом последвахме съвета на шута.
По цялата линия на хоризонта бавно и величествено нарастваше тъмно-лилава, а тук-там и синьо-черна ивица буреносни облаци.
— А ние си помислихме, че сега освен опасности си придобил умение и времето да предсказваш! — разочаровано проточи Фенерджията.
Видът му беше като на дете, на което внезапно са му отмъкнали и близалката, и кифлата.
— Да не съм някоя жаба, че да предсказвам времето? — подсмихна се Котката, а след това още веднъж се вгледа внимателно в далечния буреносен фронт.
— Ур-ра! — каза Мармота. — Дългоочакваната разхлада наближава!