Лингът на рамото му се оживи и розовият му нос възбудено потрепна. Явно той също усещаше приближаващата буря.
— Само да не загазим — промърмори Котката и хвърли притеснен поглед на черната линия.
Тя вече бе набъбнала като мях, препълнен с вода, и като че ли малко ни беше наближила. Връхлиташе ни не дъжд, а цяла буря!
Никой не чу думите на Котката. Е, или почти никой.
Делер със замах бутна шапката си назад и запя:
— Защо така мрачно? — попита Кли-кли, след като внимателно изслуша простата песничка на джуджето.
— Така и трябва да бъде! — с достойнство каза Делер. — Това е военният марш на джуджетата.
— С такъв марш по-добре да маршируваш към нощното гърне, а не към врага! — презрително каза Халас.
— Ти ли ще ми кажеш бе, познавачо на бойните маршове! — не му остана длъжен Делер. — Че вие, брадатите, и такъв нямате!
— А „Удари с чука по брадвата“?
— Ха! — презрително каза джуджето.
— А „Песента на безумните рудокопачи“?
— Ха! — още по-презрителен отговор.
— А как ще те цапардосам с мотиката по главата?
— Това пък що за марш е? — удивено попита Делер. — Да не би твоите алкохолизирани роднини от Стоманените шахти пак да са съчинили нова песничка?
— Това не е песничка! Просто аз ей-сега ще те цапардосам с мотиката по главата, за да не дрънкаш повече глупости!
— Ти ли бе?
— Ъхъ!
— Къси са ти ръцете!
— Ще ти покажа аз на кого са къси! — изрева гномът, изчерпил търпението си.
Халас се опитваше да напипа любимата си мотика.
— Млъквайте! Веднага! — изкрещя Котката. — Беда!
Гномът и джуджето прекратиха спора и изумено се втренчиха в Котката.
— Стига де, Котка! — изкашля се Делер. — Нищо страшно няма да се случи. А и вече се сдобрихме. Нали, Халас?
Халас побърза да кимне.
— Не става дума за вас — Котката беше спрял коня и неотлъчно гледаше небето.
Тъмните облаци се бяха приближили още повече, изпълвайки четвърт от небесната синева. Лекият ветрец донесе до нас далечния трясък на гръм.
— Каква беда? — попита Гръмогласния, също без да откъсва поглед от хоризонта. Тревогата на следотърсача се предаде и на нас.
— Ама млъквай де! — раздразнено измърмори Котката и вдиша въздух през носа си.
Лично аз нищо не усещах. Е, ще има дъждец, ще ни понамокри малко… За какво толкова да се безпокоиш и вълнуваш?
— А денят започна толкова добре! — разстроено каза Кли-кли.
— Тези шибани кози мелези все пак са успели! — прошепна Котката и като заби пети в хълбоците на коня, се понесе да догонва елфите и Алистан, оставяйки ни недоумяващи в опашката на отряда.
— Той за кого се изрази така? — попита Халас, удивено наблюдавайки как отчаяно жестикулиращият Котарак разговаря с Миралисса.
— За тебе! — Делер никога не изпускаше възможността да се занася със съекипника си.
— Престани, Делер! — смъмри го благоразумният Мармот. — Остави закачките за после! А също и ти, Халас! Виждате ли какво става с Котката?
— Да бе — с тревога поклати глава Фенерджията, — за последен го път видях толкова разтревожен, когато попаднахме на засадата в Д’сан-дор.
— А може и да греши, а? — с надежда попита Гръмогласния.
— Аха! Как пък не! Нито веднъж не е грешил досега, а пък тук сега, виждаш ли, нещо бил сбъркал! — изплю се Делер.
Каквото и да беше усетил Котката, лицата на Миралисса и Маркауз бяха разтревожени. Ел често започна да хвърля поглед към приближаващите облаци.
— Какво ти казах, Гарет — прошепна Кли-кли.
— Какво? — попитах машинално, стараейки се като всички останали да съзра в облаците онова, което беше забелязал Котката.
— Ти въобще слушаш ли ме? Нали ти казах, че докато шаманите не направят магията, няма да се успокоят!