Блесна светкавица и вятърът донесе сърдития тътен на гръмотевицата — звучеше като суров морски прибой, опитващ се с безкрайна упоритост да унищожи крайбрежните скали във вечна и безсмислена борба, която ще продължи дори когато от Сиала ще е изчезнал и последният човек.
Нов блясък.
— Сега как ще тресне-е-е! — извика шутът.
Гърмът беше страховит. Небесата сякаш се разцепиха от рева на боговете, конете уплашено зацвилиха.
— Напред! — някъде отпред, опитвайки се да преодолее шума на вятъра, се чу вика на Котката.
Но вятърът започна да утихва, вече не виеше яростно, опитвайки се да ни затвори очите, отново можехме да виждаме нормално и да не се притесняваме, че ще ослепеем в най-неподходящия момент. Настъпващите облаци се забавиха, а яростният вятър изчезна като с магия, заменен от най-обикновен, който подгони огромните тромави облаци дълбоко в пустошта.
Ето един нисък облак неохотно се отправи към нашия отряд, сърдита мълния се възпротиви на вятъра-овчар, а после тресна и ядосания гръм.
Облакът се ядосваше на вятъра, но той с усмивка го забута още по-силно, и отново блесна мълния. Замижах — толкова ослепителна и неочаквана беше. А после небето се разцепи. Така са звучали залповете на гномските оръдия при Полето на бурените. Така древните и забравени от всички герои на огрите са разсичали в гнева си небето с брадви.
Плътният страховит тътен като див жребец се понесе по небето и за момент оглушах. Гърмът се раздаде точно над нас и уплаши конете.
Аз едва се удържах на Пчеличка, конят на Гръмогласния пък се изправи на задни крака и почти хвърли ездача си. Делер нямаше този късмет: той падна на земята и ако не беше Мармота, светкавично сграбчил коня му за ухото, изплашеното животно сигурно щеше да избяга. Делер дари „тъпата гадинка, недостойна да носи джудже на своята трижди проклета гърбина“ с ужасна ругатня и се метна обратно на седлото. Всички трябваше да положим неимоверни усилия, за да успокоим уплашените животни.
Първата тежка капка дъжд не можа да се задържи в корема на облака, откъсна се от чернотата и полетя надолу. Уцели Кли-кли по носа и се разби като скъпа кристална чаша за вино — на хиляди малки и блестящи парченца. След първата падна и втора. След втората — трета. Капките небесна вода затропаха по плащовете и по жадно очакващата ги земя.
— Напред! — Котката нямаше намерение да спира и пришпори коня си в галоп.
Отрядът се разтегли в нишка и го последва.
Дъждът ни покри с мокрите си крила, а редките капки се превърнаха в ревящ водопад, изсипващ се от небето. Само за миг всички, които не носеха елфийски наметала, се намокриха до кости. Дъждът забарабани по качулките с тих ромон.
— Да пукна дано, ако не запомним този порой за дълго! — извика Халас.
Брадата на гнома приличаше на мокра стара кърпа. А и самият Халас беше вир вода.
Напълно бях съгласен с думите му. Отдавна не ме беше валял такъв дъжд.
Бурята с нейните гръмотевици, светкавици, водопади и всякакви други атрибути, присъстващи във всяка уважаваща себе си буря, се премести на изток. Сега тътените се чуваха в далечината, без вече да ни заплашват.
Но дъждът не си отиде. Е, в сравнение с пороя, който ни удари през първите минути на бурята, този дъжд беше като недорасло момченце. И все пак съгласете се — не е много приятно да яздиш под дъжд, пък дори и слаб, в продължение на цели четири часа.
Небето от край до край беше покрито с плътна стена мрачни облаци, изливащи вода от нескончаемите небесни резервоари. Ни късче синьо небе, ни едничък слънчев лъч. Харгановата пустош беше потопена в мрачна есенна атмосфера. Земята беше напоена с вода и поглъщайки тревата, сякаш от нищото под копитата на конете се появи мазна мръсотия.
Времето беше мрачно, отвратително, унило и студено, особено за тези, които бяха свикнали с постоянна жега.
От всички най-зле беше Халас. Мокър до кости, той тракаше със зъби и се тресеше от студ. Тракането на зъбите му можеше да се чуе от десет ярда. На предложението на Миралисса да наметне плащ инатият гном отвърна с отказ.