— Ще вид-дим кой от нас е по-з-з-здрав! — това беше всичко, което каза Халас, докато поглеждаше към падащите от небето капки.
— Само гледай да не се разболееш, че няма да те нося! — избоботи Делер изпод плаща. — Не очаквай да ти давам лекарства с лъжичка!
— От-т т-т-тебе ли? — изсумтя Халас. — От т-тебе никакви лекарства н-н-няма да взема. З-з-знам я аз вашата гадна пор-р-рода! Ще ми с-с-сипеш някаква от-трова, а после следват хрипове, посиняване и ще си ум-м-мра! Такова удоволствие няма да ти д-д-доставя!
— Притрябвал си ми такъв мокър! — промърмори Делер.
Халас изсумтя и не каза нищо повече, продължавайки упорито да се състезава с дъжда кой по-дълго ще издържи. Отрядът вече не препускаше стремглаво през пустошта, конете бяха минали на бърз ход.
Три часа по-късно започна да се смрачава, така че скоро трябваше да спрем за през нощта.
— Ког-г-га най-сетне ще с-с-спре?! — проплака накрая предалия се гном.
Устните му бяха посинели, а зъбите вече отмерваха отчетлив ритъм, конкуриращ се по издавания звук с бойните барабани на орките. Честно казано, ако можеха да чуят този звук на барабани, орките просто щяха да се пръснат от завист.
— Дъждът ще приключи не по-рано от утре сутринта — каза Медения, хвърляйки поглед към сивото небе.
— На с-с-сутринта?! — изстена Халас.
— А-ха. Със сигурност не по-рано.
— Слушай, Халас — към нас приближи Змиорката. — Защо не обявиш временно примирие на дъжда, а?
— Примирие? — крайно подозрително повтори Халас, усещайки някакъв номер в това предложение.
— Какво толкова? Ще си продължиш войната с него по-късно.
— А нима може т-т-така? — със съмнение попита гномът.
— Че защо не? — сви рамене яздещият до мен Фенерджия. — Войните понякога се редуват с примирия.
— Само не и в-войните на гномите! — сприхаво отвърна Халас.
— Приеми, че ти е свършил барута и примирието е необходимост — реагира Змиорката.
Гномът внимателно помисли, после изцеди мократа си брада и като изобрази гримаса, сякаш прави най-великата услуга на целия свят, каза:
— Е, добре. Ще го давате ли този ваш плащ?
Делер вече отваряше уста, за да коментира неустойчивостта на гномите, готови на всякакви отстъпки в сраженията, но срещна предупредителния поглед на Змиорката и замълча. Халас се уви в плаща.
Привечер дъждът се усили, земята вече беше напоена и сега навсякъде имаше огромни локви. Копитата на конете жвакаха в това малко блато и животните започнаха да се уморяват, въпреки че се движехме доста бавно. Но само след две левги тревистите локви останаха назад и конете ни се понесоха по някакво подобие на път.
— Това са останки от стария път. Същият, който е водел от Раненг до Авендум — сякаш чул мислите ми, се обади изпод качулката Кли-кли.
— Удивително е как се е запазил — промърмори Мармота. — Минали са почти петстотин години, а само една трева е израснала.
— Ням-ма нищо удивително — обади се Халас. — Г-г-гноми са го с-строили.
— Хайде бе, Щастливецо, не се изхвърляй! — махна с ръка Фенерджията.
— Из-зобщо не се изхвърлям. Това е н-наша работа. Подушвам го. Делер, потвърди.
— Ваша е, ваша — миролюбиво се съгласи джуджето. — Ти по-добре помълчи да се сгрееш. Ще ти изпадат зъбите от тракане.
— Как-кво толкова си с-с-се загрижил за моето з-з-здраве?
— Ами ако умреш, ще трябва аз да ти копая гроба.
Халас се уви по-плътно в плаща и не каза нищо.
Въпреки дъжда от земята започна да се издига мъгла. По-точно не мъгла, а лек и засега все още прозрачен бял дим. Той се стелеше над земята, процеждаше се между стръкчетата трева, обвиваше копитата на конете. Но появеше ли се вятър, димът веднага се разсейваше и изчезваше.
Задържайки коня си, към нас се приближи Маркауз:
— Ей, Котка! Ти сигурен ли си за неприятностите? Да не си се объркал?
— Наистина — подкрепи го и Гръмогласния. — Бурята отдавна отмина, вече четвърти час се влачим под дъжда, а от небето няма никакви изненади.
— И слава на Сагра, още сто години нищо да не се случи — изсумтя Чичо.
— Определено не греша — успя най-накрая да се обади Котката. — Но и сам не разбирам какво става. Преди чувствах, а сега нищо. Празно. Вече започвам да си мисля, че ми се е сторило.