С времето дъждът и снегът бяха смъкнали останките на хора и орки долу на дъното и сега потокът бълбукаше шумно, преодолявайки гигантския бент от черни кости с различни размери и форми. Набъбнал от дъжда, мътен и мръсен, потокът шумно си пробиваше път между ребра, плешки, раменни кости, прешлени и потрошени черепи.
— Мамка му! — изруга Медения, виждайки огромната купчина.
— Ясно защо този път е изоставен. Кой ще иска да минава през това гробище — тихо каза Мармота.
— Където има стари кости, има и гхоли — Фенерджията сложи ръка върху дръжката на биргризена.
— Костите са твърде стари, а и чупливи. Чуваш ли как хрущят под копитата? Отдавна няма никакви гхоли тук.
— Неприятно — промърмори Котката.
— Какво? — Фенерджията дръпна юздите на коня, който не искаше да пресече потока.
— Казвам, че е неприятно да лежат ей така. Непогребани. Не е добре костите ти да не са в земята и векове наред да ги веят ветровете.
— Нещо за смъртта започна да говориш, гледай Сагра да не чуе — опита да се пошегува Фенерджията.
Шегата не се получи. Котката само изсумтя и изчезна с коня си във високата трева от отсрещната страна на потока.
Прескочих потока, стъпквайки няколко кости, и дръпнах Пчеличка след мен.
— Само мъртви! Ходим по кости на воини… Котката е прав, от това място лъха на смърт и нещо не е наред — Арнх изплю стръкчето трева, което въртеше между зъбите си през последния час.
— А кой ти каза, че костите са човешки? — Ел, както и другите елфи, не бързаше. — Ето, виж.
Елфът скочи от коня, бръкна с ръка в калта и хвърли нещо черно в ръцете си Арнх. Той го улови във въздуха и започна да го върти в ръце, а след това с безразличие го хвърли в потока. Успях да забележа, че това беше долна челюст с неестествено големи и дълги зъби. По-точно, с дълги глиги. Точно като на Ел или всеки друг елф. Или орк.
— Орки? — Арнх с любопитство погледна към к’лиссанга на Миралисса.
— Че кой друг? — златистите очи на елфа блестяха. — Кости на хора също се срещат, но в сравнение с оркските са нищожно малко. Орките са яли голям бой.
— Да, вгорчили са им живота — изсумтя Фенерджията.
— Тук не само стрелите са действали — Котката се върна назад вече без коня и започна да помага на Фенерджията да подкара инатливата си кранта. — И магия е действала. Стените на клисурата са стопени. Някой е направил от клисурата голяма пещ.
Веднага се спомних за магьосницата от съня и горящата по нейна воля мъгла в клисурата.
Изкачването се оказа трудно. Гръмогласния се подхлъзна, падна в калта и клисурата екна от цветущите му ругатни. Конете се наложи едва ли не да ги носим на гръб, и то под несекващ дъжд. Когато най-накрая отрядът се добра до върха, почти всички се проснахме на земята от изтощение. Лично аз бях ужасно мокър не толкова от дъжда, колкото от пот.
— Пфу! — Арнх дишаше тежко. — Ама че изкачване! Ако зависеше от мен, щях да убия магаретата, недостойни да носят името кон, още по средата на пътя.
— Ако беше идвал при нас в планините, друга песен щеше да пееш! — ухили се Делер.
Докато всички отдъхваха, аз огледах околността. Пътят на противоположната страна на клисурата лежеше пред мен като на длан, и ако не бяха дъжда и мъглата, мисля, че оттук щеше да се открие зашеметяваща гледка.
Опитах се да потърся останките от стените на старите укрепления и земния насип, но, естествено, за петстотин години от тях не беше останало нищо освен споменът. Костите на загиналите бяха просъществували много по-дълго. Потърсих с поглед останките на тези, които са срещали стрелите на орките, и не видях нищо. Съвсем нищо. Или се бяха свлекли в клисурата, или земята е била по-благосклонна към тях, отколкото към атакуващите врагове.
— Хей, Танцуващ в сенките! — към мен приближи Кли-кли. — Маркауз реши, че ще нощуваме точно тук.
— Мисля, че те помолих да не ме наричаш така — изръмжах на гоблина, но малкият мръсник дори не мигна.
Пък и не гледаше мен, а пътя, по който до съвсем наскоро яздихме.
— Гарет — с много проникновен и убедителен глас каза Кли-кли. — Както казва Гръмогласния, много сме я загазили. И то меко казано.
Казвайки тези думи, Кли-кли се втурна обратно. Другите вече оформяха лагера за през нощта. Гоблинът закрещя, сякаш великани са смачкали любимите му звънчета на шапката.