Облакът просто погълна това, което бяха изпратили срещу него Миралисса и Еграсса.
Магическият облак с извилите хоро твари увисна над главите ни, а миг по-късно хорото се разпадна. Съществата атакуваха.
От десетте пурпурни хвъркати шест минаха високо над главите ни, а четири се спуснаха върху нас. Спуснаха се стремително и толкова бързо, че едва успяхме да реагираме.
Звънна тетива, Ел беше изпратил стрела в първото създание, и тя го улучи. Но стрелата мина през него и изчезна, без да му причини никаква вреда.
Ел едва успя да отскочи от пътя на атакуващото хвъркато, спаси го единствено природната ловкост на елфите. Съществото почти докосна с корем тревата, издаде разочарован писък, прелетя покрай нас и започна да набира височина, присъединявайки се към кръжащата под облака шесторка.
— Не зяпай!
Делер падна на земята и дръпна за крака размахващия мотиката Халас. Последният издаде протестиращ вопъл и цопна в една локва, а втората твар профуча над главата му, след което последва своята предшественица и се устреми към небето.
Следващите две същества нападнаха синхронно. Те се спуснаха едновременно, избирайки в движение своите жертви. Всички се пръснаха в различни посоки, но съществата вече си бяха набелязали целите. Първият беше Котката, замръзнал точно до стръмния сипей, а вторият се оказах аз.
Щрак! Времето в пясъчния часовник на боговете се забави, почти спря. Отчетливо виждах колко ба-а-авно се носи към мен пурпурното създание. И сега вече можех да разгледам лицето му. Точно така, лицето, а не муцуната. Беше нормално човешко лице, което спокойно можеше да принадлежи на трийсетина годишен мъж. Само че това лице повече приличаше на маска.
Съществата приближаваха. Миралисса ни крещеше нещо, но аз не я слушах, погледът ми беше прикован в приближаващата смърт. Някак си знаех, че след срещата с това нещо ме чака дори не Сагра, не светлина или мрак, а пълно, всепоглъщащо нищо, от което връщане няма.
Котката бавно размаха ръка и от пръстите му излетя самотна синя искра. Отчаян опит да използва нещо от арсенала, който недоученият магьосник беше пазил за точно такъв ден. Искрата улучи летящото към Котката същество право в лицето, разкъсвайки кожа и плът, и оголи черепа му, но то дори не трепна от болката, ако изобщо чувстваше такава, и с тържествуващ вик се вряза в Котката. Като пурпурна мъгла мина през тялото му и се устреми нагоре към облака, а Котката с абсолютно безкръвно лице започна много бавно да се свлича на една страна.
— Га-а-ар-рет! — викът на шута достигна до мен през забавилото се време и аз обърнах поглед към втората твар.
„Край, свърши се!“ — мярна се глупава мисъл в главата ми.
Осъзнах, че прекалено много се бях зазяпал в Котката. Съществото приближаваше към мен бързо, много бързо, нямах време да отскоча от пътя му. Беше на не повече от четири ярда от мен.
— Аз ще помогна — прошепна в главата ми до болка познат глас.
И болката дойде. Вътрешностите ми пламнаха, болката беше изпепеляваща, нереална, в мен нещо се зароди, закипя и заклокочи. И това нещо изскочи от мен и безшумно се вряза в съществото, като едновременно с това ме отхвърли от траекторията на полета му.
Вик на ярост и ужас. Съществото се пръсна от заклинанието като мъгла под действието на ураган.
Земята се носеше към мен.
Щрак! Времето отново потече нормално.
Ударът при падането ми изкара целия въздух. Можех само да блещя очи от болка и да хриптя в отчаян опит да възстановя дишането си. Нечии ръце ме подхванаха от двете страни под мишниците, повдигнаха ме и се опитаха да ме изправят, но краката ми кой знае защо бяха прекалено меки, сякаш съм препил с неотлежало вино. Медения изруга и заедно с Гръмогласния започнаха да ме влачат по-далеч от сипея.
— Валдер! Ах ти, кучи сине! — изхриптях на глас. — Обеща да ме оставиш на мира!
Естествено, никой не ми отговори. Магът се беше скрил и аз изобщо не го усещах. Но когато стана напечено, той излезе от дълбините на моето „аз“ и ми спаси кожата.
— С кого говори? — предпазливо попита Гръмогласния. — Ти сигурен ли си, че онази твар не го докосна?
— Сигурен съм!
Междувременно останалите девет същества продължаваха да кръжат над нас с ясното намерение да продължат атаката. Скоростта на хорото толкова се увеличи, че създанията се сляха в неясен, размит кръг. После кръгът се спука като сапунен мехур и тварите започнаха да падат върху нас.