Песента отдавна беше свършила и само щурците нарушаваха тишината на утрото. Никой не каза и дума, страхувайки се пръв да наруши скръбното мълчание.
Отрядът загуби другар. Но дали ще е за последно? Не се знаеше кой или какво ни очаква напред. Прекалено много неща трябваше да преодоляваме, за да стигнем до горите на Заграбия, където бяха гробищата на Храд Спайн.
— Това е — гласът на Чичо беше като шкурка. — Да тръгваме.
— Късмет в зимата, Котка.
Кли-кли се обърна, стараейки се да скрие сълзите си. На душата ми беше тъжно. Наред с болката от загубата в хората се надигна яростен гняв. Ако виновниците за облака бяха сега до нас, кълна се във всички богове на Сиала, просто щяхме да ги разкъсаме на парчета.
Почти през целия ден пътувахме мълчаливо. Халас и Делер спряха със споровете, не се чуваха постоянните песнички и свирката на Фенерджията, Кли-кли забрави за шегите, само от време на време подсмърчаше с нос, а очите му бяха видимо зачервени. Мармота беше постоянно намръщен и с небрежни движения галеше Непобедимия, застинал като статуя на рамото на воина.
Аз яздех отделно от другите, непосредствено зад Чичо и Медения. Настроението ми беше отвратително и не ми се говореше с никой. Само веднъж уединението ми беше нарушено от приближилия се Алистан.
Той някак незабелязано се появи от дясната ми страна и продължихме така заедно няколко левги. Нямах нищо против мълчаливата му компания и дори малко се изненадах, когато той пръв наруши мълчанието:
— Знаеш ли, Гарет, Котката лежи на хубаво място.
— Да? — това беше всичко, което успях да кажа, изненадан от думите му.
— Точно до гробовете на героите. Добро съседство.
— За него — да — отговорих след кратка пауза. — Но кой ще си го спомня след десет години? Гроб в пустошта. Тук на десет години я мине някой овчар, я не.
— Грешиш, крадецо. В отряда ще го помнят — Чичо беше чул разговора ни. — До склоновете на Планината на отчаянието, близо до Самотния великан, има гробище. Там лежат всички воини на отряда, без значение дали тялото им е в гроба или навеки е останало в снежната тундра. Котката ще го помнят.
За останалата част от деня не промълвихме нито дума.
Изглежда с изсипалия се дъжд непоносимата жега се оттегли. Следващите дни пътувахме през пустошта при относително топло и много приятно време. Ливадите със сочна зелена трева и непроходимите храсталаци останаха зад нас и пустошта беше заменена от рядка борова гора.
Настроението в отряда постепенно се подобри. Смъртта на Котката не беше забравена, просто текущите проблеми я изтласкаха на заден план.
Ту тук, ту там започнаха да разговарят. Делер пак се сдърпа с Халас, защото не можеха да постигнат съгласие дали на полянката, където нощувахме последната нощ, гъбите са били отровни или най-обикновени печурки. Фенерджията измъкна свирката си от джоба и засвири проста мелодия. Кли-кли, нали си е добричък, устрои сутрешно събуждане на Ел с помощта на шапката на Делер, пълна догоре с вода. За тази си постъпка Ел и Делер едва не му откъснаха главата.
На няколко пъти по време на пътуването улавях замисления поглед на Миралисса върху себе си, но тя не ме попита нищо, явно изчакваше да останем сами, затова в последните дни старателно избягвах нейната компания. Не знам защо, но за Валдер и неговата помощ не исках да казвам на никого.
Дните отминаваха един след друг и аз вече си мислех, че никога няма да видим тракта, към който се бяхме насочили. На осмия ден от пътуването ни, когато отдавна бяхме минали средата на юли, Кли-кли нададе радостен вик и посочи към мяркащия се през дърветата главен път. Най-накрая се бяхме измъкнали от Харгановата пустош.