Добре, достатъчно! Ако започна да изброявам всички забележителности на любимия град, и до тъмно няма да успея.
От някаква странична уличка изскочиха две сенки и тръгнаха към мен. В ръката на едната от тях проблесна метал. Ама че нагли крадци — вече и по здрач грабят. Спрях и обърнах лице към тях. Сенките се засуетиха и едната, тази без нож, пристъпи в светлината и извинително разпери ръце.
— Извинявай, Гарет — каза смътно познатият ми от „Нож и брадва“ кльощав субект. — Не те познахме.
— На богат ли ви приличам? — колкото се може по-навъсено казах аз и посегнах под наметалото към арбалета.
Посегнах театрално, специално за да забележат. Неуспелият обирджия преглътна нервно, извини се още веднъж и изчезна с партньора си в сенките да чака по-слаба жертва.
Продължих през Пристанищния град, стараейки се да скрия усмивката си. Репутацията си е репутация. Всички скарани със закона граждани на Авендум знаеха кой е Гарет-сянката и дори да не го бяха виждали, поне бяха чували за него. След като прострелях краката на двама много напористи любители на лесните пари, вече не се натискаха да ме ограбват, макар че рано или късно все щеше да се намери някой смелчага, който да реши да се прочуе, като ме ограби. Така че винаги трябва да съм нащрек.
Спрях до стара и с нищо незабележима сграда. Пристанищният град беше пълен с такива. Единственото, с което се отличаваше, беше табелата. Напълно разбираема за всички табела — „Нож и брадва“. Огромен тенекиен нож и брадва висяха до нея. Дори на тъпия доралисец му ставаше ясно каква клиентела се събира в това заведение. Бутнах дървената врата и се потопих в хорската глъч и врява.
Кръчмата, в която се събираха крадците и мошениците на столицата, работеше през цялата нощ, за разлика от другите заведения. Старият Гозмо, собственикът на кръчмата, знаеше как да изкарва пари. Не можеха да го изплашат дори и съществата от нощта, взели се незнайно откъде. (Макар появата на тези същества да я свързваха с Неназовимия, не само аз дълбоко се съмнявах в този слух.)
Кимнах на двамата охранители, застанали до входа с тояги в ръце, и криволичейки между масите, се отправих към бара, стараейки се да мина колкото се може по-незабелязано и да не привличам вниманието на посетителите.
Някои личности ме гледаха злобно изпод вежди. Зад гърба ми се чуваше шепот. Това вече бяха враговете, които ме познаваха лично. Добре, нещастници. Или завиждаха на щастливата ми звезда, или някога пътищата ни са се пресичали. Да си мърморят. По-далеч от мърморене зад гърба няма да отидат.
Най-накрая се промъкнах между масите и кимнах на Гозмо. Днес той самолично стоеше зад бара. Старият прегърбен хитрец, който навремето също е бил любител на нощните обиколки из домовете на богаташите в Авендум, сега беше улегнал и държеше това заведение, където не особено порядъчните и честни хора се чувстваха относително спокойно. Тук момчетата с моята професия можеха да си почиват, да търсят нова работа, купувачи или клиенти. Хитрецът Гозмо не само беше създал страхотно място за всички труженици на нощта, но и беше открил чудесен начин да спечели малко пари.
— А-а-а… Гарет — поздрави ме сърдечно той. Гозмо винаги се радваше на клиенти. За него те означаваха пари. — Откога не съм те виждал. Цяла вечност не си идвал при стареца.
— Работа, много работа — казах аз и с незабележим жест пъхнах в ръката на прегърбения кръчмар вързопа със статуетката.
Гозмо беше добър посредник и именно той ми осигури Поръчката за приключението в имението на вече покойния кронхерцог Патийски. Кръчмарят ловко пое вързопа и също така незабележимо, както и аз, пусна в ръката ми кесия с обещаните двадесет жълтици. Вързопът веднага го взе един от куриерите на кръчмаря и като го пъхна в мърлява платнена чанта, излезе от ресторанта. Да достави стоката на клиента.
Отделих пет монети от получените и ги подадох на кръчмаря.
— За това те обичам, момчето ми, защото винаги навреме плащаш дълговете си — весело каза старият мошеник, а аз се намръщих.
Откраднатото, разбира се, е за други хора, но разплащането с посредниците се налага да правя със собствено злато, получено от продажбата на именно такива вещи. Не че бях скръндза… Но да остана с петнадесет вместо с двадесет жълтици си е болезнено. Всъщност дължах на стария мошеник за минала поръчка, така че той съвсем справедливо си получи дължимата сума.