Ангел Каралийчев
Пролет
I
Тя е дошла откъм крайния кладенец, позлатила е пръстените на желязната верига, навела се над кофата, намокрила ясно чело и силно я люшнала във въздуха.
Почукала с припрени пръсти по вратата на малката воденичка — събудила Миха воденичаря. Станал Михо. Наметнал брашняната си дрешка, запушил с пръстената троянска лула и тръгнал надоле към буренясалия яз.
Промъкнала се през върбичките и тичешком влязла в село. Преварила. Рано, преди орехчанки да намерят менци и забързат към Голямата чешма. Разнесла е по улиците топъл син лъх. Хлопнала лудо вратнята и се втурнала в широкия равен двор на дяда Дима Хайдутина. Черното куче, което лежало под стряхата, скокнало, догонило я и я сръвало. Тя изпищяла, прескочила харманския плет, минала в градинката, навела се и проляла ясни детски сълзи над сините зюмбюли и червените иглики. Сливите посипали русата й коса с упоителен прашец.
Ходила е по хармана — за да отпечата стъпките си. Целувала е клончетата и когато през сълзи се засмяла — зелените пъпки се пукнали. Скочила е над плевника, уловила се за черничевия клон и се залюляла — вдигала се нагоре, падала надоле, — докато клонът изпращял, счупил се и тя паднала на покрива. Ударила си белия крак и го навехнала. Съборила е много керемиди, които паднали и се строшили на парчета.
Най-подир се върнала лудетината към къщи. Полекичка раздвоила клоните на вишните, които засенчват прозорците на малката стая, и стъклата светнали. Притаила дъх, дяволито погледнала и почукала три пъти.
— Илия! Илия! Защо не ставаш, сънльо?
А Илия спи като къпано дете и чува как над главата му бият две огромни гълъбови крила.
— Хайде!
Илия се хваща за една перушинка и почва да се издига. Лети. Гледа: селото е останало долу, а реката се превила, тънка, тънка като копринен конец. Орехово се върти като колело и потъва в син пламък. Изведнъж перушинката се отскубва и той полетява надолу. Пада като камък — ще се убие! Но две ръце го хващат под раменете. Отново започва да се издига. Пак отива към небето. Ето, вижда се божието село. Пеят петли и кучета лаят. А сърцето му бие — ще изхвръкне.
Кой чука на прозореца? Моли го. Шъпне със задъхан глас:
— Илия! Време е! Слънцето напече… Стани, момчето ми!
— Хей! Илия! Ставай! — изръмжа груб дебел глас през полуотворената вратичка на пещника. — Спи, магарето, като заклан.
II
Скочи.
Тръгна Илия да оре. Утрото е осипало пътя с бисерни зърна росен смях. Стъпиш ли — изплъзват се като живи под краката. Градините размахват клони през плетищата и ръсят брашно. Под всяка слива някой тази сутрин е разсипал по един козлен чувал.
— На добър час, Илия! — шепне изкривената ниска къщурка на баба Кънювица. Ще се мерне пред вратника вещицата, ще те стрелне с очи. А тя има зли очи. Догонят ли те, когато заминаваш — злото ще се намери в колата. Ще пипне здраво ритлите и целият ден ще тръгне наопаки. Или ралото ще закачи за корен и ще изпращи, или волът ще заболее, или пъдарят ще те хване, когато увиснеш на чужда череша.
— Не гледай, защото ще ти направят магия!
Воловете весело клатят опашки, клатят рога, а погледите им летят към сините ниви — в утрото — люшнати жита.
Колесарката пей:
— Чи-ци-цииии! Цииии!
Тя е минала оттук. Втурнала се е надолу по ливадето. Разбудила е пеперудките и лястовичките. Залюляла осена с гарвановото гнездо и перушината изхвръкнала. Слязла край реката, отсякла една върбова пръчка, направила свирка и писнала:
— Чичо пе! Чичо пе! Чиииичо!
А един гълъб изскочил от гората, пръпнал над главата й, ударил русата й коса с крило — за да я изплаши.
— Гу-гу! Гу-гу!
И тя се втурнала низ полето. Че като викнала, че като заплакала — реве, та се къса. Поръсила нивите със сълзи.
Дошло едно дребно човече: педя човек — лакът брада. Изправило се пред нея и почнало да й се присмива. Извадило из торбата си един бръмбар.
— Брррр!
Пак се засмяла.
Коя е тя? Защо ходи между нас? Никой не я вижда, а всички я познават. Тя е зашеметила цялата земя. Иде тая сутрин — влиза направо през прозореца, навежда се и шъпне на ухото му. Той усеща как нейните къдри милват лицето му и цял пламва. Буден е и всичко чува. Но се преструва на заспал.
— Шт! Слушай! Слушаш ли? Аз ти нося…
Протегна ръка…
Но къде е отишъл? Занесеният Илия отминал нивата.
— Ваааа! Стой!
Обръща колесарката, връща се назад. Трънките край синора примират от смях. Нека се смеят!
III
Впрегна воловете, зажегли хомота, сложи кобиличката. Обърна се към възходящото слънце и се прекръсти. На една копраля се издигнало. Пипна копралята и подсвирна.