— Дииии!
Гласът му отекна и се загуби сред жиженето на пъргавите пчели по синорите.
Натисна мъжки ралото. Земята изтръпна, закъкри, разпука се и разрони сочни черни буци. Дъх на свежа пръст облъхна наоколо и над широката бразда запъпли бяла пара.
Илия усети как ръцете му станаха огромни и могъщи, ралото порасна, браздата се изви назад като река. Ще обиколи на четири страни цялото поле. Ще забрезни леха, каквато досега не са виждали хората. До вечерта ще я продъни.
В душата му се обади едно звънче. Още едно, три, пет! Цял гердан от мънички жълти звънчета. Невидима ръка помилва челото му и показа на юг. Илия се обърна. Небето пламнало. Страшен пожар е обхванал земята. Хората крещят и тичат: нагоре, надоле, по нивите, по къщите — разнасят огън. А звънчетата все по-ясно и отсечено бият. Къде е слушал този звън? През сините летни нощи, когато смъкваха от Белия камък овцете с батя си. Къде е батьо? Илия се спира, издига ръка над чело и гледа към Кара могила. Един страшен дъбов кръст са побили орехчани. Кръстът прониза като стрела сърцето на цялото село…
Но, Господи, как е светло! Този ден всяка черна мисъл е прогонена. Има само небе, лястовички, като кръстчета затрептели из въздуха, запалени села и пеещи звънчета.
IV
На пладне Илия разпрегна. Пусна воловете да идат по високите пасища, легна под крушата и се замисли дълбоко. Какво мислеше? Нищо. Малки сиви мухички — пороен дъжд — замрежваха очите му.
А воловете, като два големи бели орли, се бяха спрели на върха на хълма с вдигати глави. Дошли са от небето. Слезли са да донесат благословение и сила на земята, която ще роди хляб. Два бели божи пратеници. Ако те отлетят — земята ще опустее. И нивите ще заплачат, и гората ще заглъхне.
Как е хубаво да не виждаш нищо! Нищо да не чуваш. Да няма наоколо жив човек. Само ти и двата бели орли…
V
Притъмня. Като голямо черно колело се търкулна вечерният грохот — преви клоните на разцъфтелите круши, затъпка разнежените ниви и потъна далеч зад ясносините върхове на Кара могила.
Търкулна се Илия надоле по дълбокия път към село. Бодро пристъпват воловете и в очите им трепти тиха вечерна ведрост. Смехът на пролетния ден е запечатан в зениците им.
Шипките край пътя излъчват упоителен дъх. Откъм ливадите повява мирис на мащерка. Синьото небе безшумно пада надоле. Падат звездите, падат ангели. Земята се удави в синевина. Здрачът прегърна земята, както младоженецът прегръща невястата си. След миг ще гръмне сватбена веселба. Жълтаците ще забият тъпани. Хълмовете ще се заловят на лудешко хоро. Гората, изправена отстрани, с дълбокия си глас ще се провикне:
— Бре-бре-бре! Ихууу!
А насреща високият хълм ще й намигне и ще засуче мустак. Такъв е той. Цял ден стои възправен и нея гледа.
Но къде е селото? Гледай ти дявол! Изгубило се е Орехово сред празничната тълпа. Тича някъде запъхтяно подир сватбарите и вика:
— И-ху! И-ху-ху!
Никой не го е калесвал!
Зад Миховата воденичка светулки ходят в здрача — жълти въгленчета. Минеш ли над брега и завиеш през върбите — ще лавнат будните кучета. Но къде е воденицата?
Върви Илия цяла вечност. Носи в душата си белите орли, разораната нива и разлюлените звънчета.
Коя е тя? Минала е навсякъде. Незнайна жена със зелени замайващи очи.
След него вървят двама души и тихо шушукат:
— Къде отиде тя?
— В пещерата.
— На косите й грееха иглики. Видя ли в гората, където е стъпил нейният крак — вредом е разцъфнал синчец.
— Тя ми замая главата.
— Ходя като луд.
Бездънен копнеж се разлива из въздуха. Илия се обръща:
— Къде е пещерата?
Никой. Полумрак. Измама.
Шипките клюмат с черни цветове.