Пистолетът е в джоба му.
Мъглата пред него се разрежда и той вижда къщата. Къщата на Емили Прайс. Единствената светлина идва от големия прозорец в дневната, очертава го призрачно. Той си представя двамата вътре. Сигурно седят на канапето, прегърнати, разменят по някоя дума, ако изобщо говорят. Щом си помисля за това, срамът му се разгаря още по-силно.
Няма представа какво ще се случи, когато почука на вратата.
M$
6.
Трябваха му няколко минути да разработи плана си. Много неща можеха да се оплескат, но смяташе, че предимството е негово, макар противниците да бяха много.
От другата страна, на петнайсетина метра зад лагера, боровете растяха нагъсто. Достатъчно нагъсто, за да го скрият добре. Можеше да стигне там незабелязано, ако тръгне покрай долината, като се крие между скалите, след което да я пресече и да се върне обратно.
Петнадесет метра бяха съвсем малко разстояние и тъй като изненадата щеше да е на негова страна, можеше просто да открие огън. Първият изстрел щеше да е сигурно попадение, може би дори вторият. След това щеше да се окаже един срещу петима, а объркването им можеше да му даде възможност да свали още един или двама, стига да е достатъчно бърз.
С което вероятностите се изчерпваха. Останалите живи щяха да намерят убежище. Дори само двама да намереха сигурни позиции, за да отвърнат на огъня, щеше да се окаже в беда. И най-вероятно това щеше да е краят му.
Изненадата нямаше да му е достатъчна. Трябваше му заблуда. Противниците трябваше да гледат в противоположната посока от онази, от която щеше да открие огън. С други думи — да гледат натам, където се намираше в момента.
Идеята му хрумна бързо, може би защото имаше прекалено малко средства подръка.
Опря една от карабините на висока до кръста скала и извади от раницата си един от найлоновите пликове с дрехи. Изсипа дрехите в раницата и закачи празната, лека като перце торба за спусъка на оръжието.
След това извади една бутилка и проби в нея съвсем малка дупка. Водата потече не на струя, а по-скоро на капки. Той нагласи бутилката така, че съдържанието да се стича в плика. Предназначен да не допуска вода, той със същия успех щеше да я задържа. Когато натежеше достатъчно, карабината щеше да изстреля целия пълнител в небето.
Питър Камбъл щеше да се пречупи.
Погледът му не се откъсваше от Пейдж. Жилавото дребно лайно с мустачките бъркаше в ръката й с нервния възбудител и тя крещеше от болка, но от време на време успяваше да присвие очи и едва-едва да поклати завързаната си глава. Посланието й бе недвусмислено — недей.
Но той щеше да го направи. Трябваше. Беше го отричал часове наред, макар че едва сега започна да го осъзнава.
Тези хора просто бяха спечелили. Помощта не идваше. Нямаше да дойде и след дни — ако изобщо дойдеше. Дръмонд се беше погрижил за това.
Дръмонд. Той се беше пречупил, нали? И под какъв натиск? Изобщо не можеше да се сравнява с техните мъчения. Доколкото бе разбрал, му се обадила жена му, плачела, били й опрели пистолет в главата. Почти всеки на този свят би се огънал пред подобно нещо, но от служителите на Тангента се очакваше да са по-силни. Силата бе едно от основните качества, по които ги избираха, и Питър бе готов да заложи живота си на твърдостта на Стюарт Дръмонд. Всъщност беше го направил. И беше изгубил.
Не беше голяма утеха, че и всички останали се бяха доверили на Дръмонд — при това изцяло. Кой друг би могъл да управлява самолет с някои от най-високопоставените хора на Тангента на борда, наред с най-опасния обект, излизал някога от Пролома? Но самолетът — от Токио за Уинд Крийк, Уайоминг, където обектът трябваше да бъде обезопасен завинаги — бе променил непредвидено курса си някъде над Алеутските острови. Дръмонд бе убил останалите от екипажа, след което бе понижил налягането в салона, без да пусне кислородните маски. Накрая бе свалил машината съвсем ниско, без да изпълни проклетите процедури за изравняване на налягането, и се бе насочил на север в Аляска под радара.
Бяха се свестили от писъка на разкъсвания метал, когато самолетът спря Бог знае къде и живителният въздух най-сетне отново изпълни салона през натрошения фюзелаж.
Докато отвън се чуваше приближаващият рев на двигател, по интеркома се разнесе гласът на Дръмонд. Беше изпаднал в истерия и едва можеше да говори. Питър схвана фрагменти от извинението и историята за отвлечената му жена, след което чу последните му думи, преди той да се самоубие.