Травис кимна и успя криво-ляво да се намръщи. Пейдж се сгуши в прегръдката му.
Откри, че се взира над рамото й към Пролома. Син и пурпурен като натъртване, протягащ се някъде към безкрайността. Замисли се за бъдещето си, за другия път, водещ към нещо, което не можеше да види. Към нещо, което щеше да го превърне в човек, когото Пейдж ще иска да види мъртъв. Към нещо, което лежеше на пътя му в тъмното, на години и километри от този момент. И чакаше.
— Свърши — отново каза Пейдж.
Травис я прегърна по-силно. Надяваше се да е така.