Тази последна фраза — Мастилена струя — го изнерви повече от изстрела, който сложи край на връзката.
Тогава разбра, че няма надежда. Мастилената струя — технология, получена от друг обект от Пролома, малко по-безопасен и податлив — беше защитна мярка, предназначена да скрие катастрофирал самолет от сателити. Дори от онези, предаващи видеообраз. За заблуждаването им се използваха хитроумни трикове, например излъчване на многопосочен сигнал, който караше птичките шпиони да подминат мястото на катастрофата и да предават архивирани снимки. Ефективният радиус беше около осем километра от епицентъра, за да се прикрият и пръснатите отломки. В момента никоя сателитна платформа на света нямаше защита от него, макар че Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната разполагаше с имунизирана система, която щеше да бъде изведена в орбита през ноември — в края на краищата никога не можеш да си сигурен дали собствените ти играчки няма да бъдат използвани срещу теб.
Както се оказа, тази предохранителна мярка бе закъсняла с няколко месеца.
Онзи с мустака промени мощността на инструмента и тялото на Пейдж се сви в спазъм и от очите й отново рукнаха сълзи. Мъчителят го правеше на всеки няколко минути, за да наруши еднообразието и да не й позволява да свиква с конкретен вид болка. Серията мъчения щеше да продължи още час и половина, след което отново щяха да спуснат масата и да оставят Пейдж да почива един час, докато действието на опиата отслабне. Времето за почивка нямаше нищо общо със състраданието — просто мустакатият беше преценил до каква степен може да я измъчва, без да й позволява да умре. Опиатът сигурно бе един от десетината притъпяващи шока препарати, за които можеше да се досети Питър.
Време беше да се пречупи.
Вече не го беше грижа какви ще са последствията за света. Неговият свят се беше свил дотолкова, че вече не съдържаше дори самия него. А единствено Пейдж.
Можеше още сега да сложи край на болката й; с двайсетина думи можеше да им каже къде в самолета е скрит ключът на Шепота. Приличаше на дълга два и половина сантиметра ивица целофан и беше най-лесното нещо за криене на света, а сред всички части на един „Боинг 747“ дори на създателите му щяха да са необходими месеци да го открият, ако не знаеха къде точно да търсят. Питър можеше да каже на тези хора къде е скрит и след като го намереха и установяха, че не ги лъже, те щяха да пуснат куршум в слепоочието на Пейдж, а след това и в неговото.
От групата около огъня се разнесе смях. Още преди три дни от това, че тия копелета бяха запалили огън, беше разбрал, че няма да ги открият навреме. През първите дванадесет часа се надяваше, че Елън е оцеляла. Питър и останалите от апаратната я накараха да се скрие в шкафа на централния компютър. Тя протестираше и искаше да сподели участта им, и отстъпи едва когато бъгитата спряха до самолета. Ако беше останала жива, можеше да изчака нападателите да си тръгнат и да се обади за помощ.
Но нападателите екзекутираха всички без Пейдж и него, след което започнаха да изстрелват пълнител след пълнител в апаратната и направиха всичко на парчета. Питър видя как четири куршума пронизват мястото, където се бе скрила Елън. Шансовете да е оцеляла клоняха към нула.
В края на първия ден, след като Пейдж вече бе издържала осем цикъла мъчения, решимостта на Питър се стопи до тънка нишка и единственото, което го крепеше да не се пречупи, беше гневната настоятелност в очите на дъщеря му, обещанието, че ще го мрази с цялата си душа, ако се предаде.
И след всички тези невъзможни часове силата й си оставаше непокътната.
Но от неговата не беше останал и помен.
Време беше.
Травис остави две от карабините в гората. Трета беше преметната през рамото му, а последната държеше в ръце.
На петнадесет метра от него Тънкия мустак все още се занимаваше с работата си. От тази позиция Травис можеше да види лицето на другия пленник — по-възрастен мъж, завързан за едно дърво срещу младата жена. Запита се дали на нечие друго лице по света се е изписвало по-голямо страдание.
На три метра от Тънкия мустак четирима други седяха около огъня, внимателно поддържан така, че да не дими. Един печеше месо. Четиримата явно се стараеха да не обръщат внимание на мъченията и разговорът им — Травис нямаше представа на какъв език говорят — като че ли бе просто шум, целящ да заглуши задавените писъци на жената.