Никой никога не показваше признаци на безпокойство, когато бе сам със себе си. Хората никога не се въртяха, не се изчервяваха, не правеха непохватни движения. Ама че странно откритие — всеки бе невероятно спокоен, когато наоколо нямаше друг, който да го преценява.
Момичето бе на двайсет и три и зашеметяващо красиво. Маслинена кожа, равномерна, без никакви разлики. Дълбоки кафяви очи и избеляла от слънцето коса. Беше под метър и шейсет и сигурно нямаше четиридесет и пет килограма с мокри дрехи. Не че имаше дрехи. Преди пет минути ги беше свалила и бе скочила в басейна. Сега карибското слънце я беше изсушило напълно. Той гледаше как последните капчици се изпаряват от кожата й в жегата.
Казваше се Лорън Кук. Карл беше научил това покрай всичко останало, което бе научил за баща й, Елис Кук.
В момента къщата бе само нейна — всичките хиляда и четиристотин квадратни метра с изглед към Бодън Бей и карибската шир на юг. Разбира се, имаше охрана — на всеки вход, готова да нахълта при първия вик за помощ. Бяха американци, при това професионалисти; Карл ги бе наблюдавал внимателно човек по човек и бе стигнал до заключението, че са бивши служители на нещо впечатляващо, много по-впечатляващо от полицията. Защитата на къщата се допълваше от термокамери и детектори на влага, които за Карл спокойно можеха да се сменят и с кухи играчки.
На бедрото на Лорън кацна жълта пеперуда. Тя трепна и я пропъди с ръка, после я видя и се усмихна, докато я гледаше как отлита. Пеперудата полетя зад Карл и случайно накара Лорън да го погледне за секунда право в очите. От невинния й поглед го побиха тръпки. После момичето отново се отпусна в шезлонга и затвори очи.
Зад нея двуетажната къща изпълваше полезрението на Карл и се простираше на двайсет метра в едната и в другата посока. Някои от прозорците на втория етаж бяха отворени над балкона, на който човек лесно можеше да се покатери. Карл вече го беше направил, беше обиколил стаите на къщата, бе проверил чекмеджетата и шкафчетата в спалнята на Елис и бе съставил плана си. Беше съвсем праволинеен, без място за грешки. Не се ебавай.
След няколко минути Лорън стана, събра дрехите си и влезе вътре, като заключи вратата на вътрешния двор. Карл отиде до парапета край басейна и се загледа към грижливо окосените ливади и яхтите, хвърлили котва в пристанището зад тях. Беше му кофти за момичето — то не заслужаваше онова, което предстоеше. Макар че тепърва трябваше да види как общува с други хора; беше красива и вероятно бе добро хлапе.
Но пък светът не е добро място.
Здрач над залива. Следобед беше паднала мъгла и сега хоризонтът беше размазана ивица между розовата вода и лилавото небе. Само най-ярките звезди светеха през нея.
Карл гледаше как Елис влиза в спалнята — мина покрай трите отворени широко към морето врати на балкона, без въобще да погледне през тях. Защо ли му беше изобщо да живее на това място?
Елис отиде до компютъра си, включи го и закрачи напред-назад, докато системата се зареди.
В ъгъла на бюрото имаше две снимки в рамки — на Лорън и на жената на Елис. Карл не бе забелязал никакви признаци от съпругата му в къщата. В предоставената от шефовете му информация се споменаваше за проблеми в брака.
Карл бръкна под пеша на костюма и докосна онова, което бе намерил в нощното шкафче на Елис.
На екрана на компютъра грейнаха икони.
Елис седна на стола.
Карл извади хромирания пистолет 45-и калибър, опря го в слепоочието му и стреля.
Моментално се чуха виковете на охраната отвън. Към тях се добавиха и писъците от стаята на Лорън. Оставаха му секунди да довърши работата.
Карл вдигна ръката на Елис, нагласи пистолета в нея и стреля отново, този път във фотографията на госпожа Кук. Вече със сигурност беше оставил следи от барут. Пусна ръката и пистолета да паднат. Няма и две секунди по-късно вратата почти излетя от пантите и четирима от охраната нахълтаха в стаята с вдигнати картечни пистолети МР5, покриващи всеки ъгъл.
— Стаята е чиста.
Двама се отделиха от формацията, единият отиде към банята, другият — към огромния дрешник.
— Банята е чиста.
— Дрешникът е чист.
Карл беше избрал най-широката част от стената, далеч от тях, и просто стоеше. Други от охраната задържаха в коридора пищящата и настояваща за отговори Лорън. Мъжете в стаята заговориха по микрофоните си с другите екипи отвън, отцепваха периметъра, но в погледите им нямаше кой знае какво безпокойство. Ясно беше какво се е случило.