Най-сетне усети успокояващата тежест в крайниците си, влезе в палатката и се напъха в спалния чувал, за да се унесе от тихото шумолене на вятъра в ниската трева.
Събуди се с разтуптяно сърце и седна. Нещо го беше стреснало, но не можеше да определи какво.
Слънчевата светлина през стените на палатката бе по-силна. Часовникът показваше малко след три сутринта.
Над хребета проблесна разкривеният тризъбец на мълния. Последва басова вълна — разтресе земята, сякаш идваше направо от недрата на планината.
Травис легна отново и разтърка очи. На запад отново безмълвно проблесна мълния, този път по-ярко. Той започна да отчита секундите по часовника и преброи до трийсет и пет, преди гърмът да стигне до него. Бурята бушуваше поне на десет километра от лагера му.
Въпреки че бурята се усилваше, сънят отново започва да го надвива. Травис намираше странна утеха в рева й — приспивна песен, идеално подхождаща за това сурово и непрощаващо място. След няколко минути мълниите и грохотът вече бяха много по-наблизо и между тях почти нямаше пауза.
Миг преди отново да прекрачи в съня, чу в бурята нещо, което пак го накара да отвори очи. Откъм запад. Какво беше? Изобщо не приличаше на гръмотевица. Беше по-скоро като писък, макар и не човешки, нито дори животински. Най-много напомняше на разрязването на метален лист в затворническата работилница. Е, значи е било точно това. Собствените му призраци го преследваха на ръба на съня. Бяха упорити, но той вече се беше научил да не им обръща внимание.
Затвори очи и се унесе.
На четвъртата вечер опъна палатката на петдесет и осем километра от Колдфут, макар че според джипиеса лъкатушещият път, който бе избрал, бе дълъг почти осемдесет. Изяде затопленото пакетче супа с енчилада (всичките замразени и вакуумирани храни имаха вкус по-скоро на пакетчетата, отколкото на онова, което пишеше на тях) на ръба на стръмния склон, спускащ се към долината на сто и осемдесет метра надолу. Широкото й равно дъно вървеше почти право на северозапад в продължение на около пет километра.
Плътен облак мъгла се виеше през долината като димна река, вълнуваше се около стърчащите скали и се натрупваше в по-дълбоките места. Точно под Травис дъното на долината бе напълно скрито, макар че през няколкото мига, когато полегатите лъчи на слънцето я осветиха по дължина, той видя нещо да проблясва под мъглата. Вода, а може би лед.
Спа добре и се събуди само два пъти, този път не от гръмотевици, а от воя на вълци. Нямаше представа на какво разстояние са, макар че понякога му се струваше, че едва ли са на повече от четиристотин метра от палатката. Беше чел, че глутниците променят силата на воя си, за да объркат плячката (както и другите вълци) за разстоянието. Явно действаше и при хора.
Събуди се в шест сутринта, отметна покривалото и седна в свежия въздух. Бе доста по-хладно от вечерта. Беше ясно и се виждаше надалеч.
Аляска или Минесота?
Беше дошъл тук, за да си отговори на този въпрос. Засега безуспешно.
Доводите за и против се въртяха в ума му сякаш самички. Домът означаваше семейство, приятели. Въпреки цялото си осъждане, което никога не биха могли да скрият, те винаги щяха да приемат миналото му по-присърце непознатите. Домът беше брат му Джеф, който му предлагаше да го включи в софтуерния бизнес, който въртеше от къщи, и да го запознае с тънкостите му.
Домът беше и пълен с призраци. Всяка улица в стария му квартал се огъваше под тежестта на разтревожени спомени.
Аляска беше това тук. Пълната пустота, която не твърдеше, че разбира образа му по един или друг начин, и не правеше усилия да го вкара в старите коловози. Когато се премести във Феърбанкс, не взе нищо. Дори самия себе си, както му изглеждаше понякога. Само преди година, през първите дни на свободата си, не би повярвал на подобно нещо, но тук понякога минаваше цял ден, без да си помисли за затвора или за онова, което беше направил, за да се озове в него. Тук понякога просто не беше онзи човек. И проклет да е, ако това усещане не се усилваше все повече и повече.