— Колко остава до градчето? — попита тя.
— Само още няколко часа — излъга той. — Затвори очи и няма да усетиш как ще стигнем.
За момент му се стори, че тя ще направи точно това. Облегна се на него и опря чело в бузата му. Травис тъкмо се канеше да стане, когато тя заговори отново.
— Запомни. От мястото, където ме измъчваха, тръгваш в посока обратна на катастрофата и след петдесет крачки намираш най-голямото дърво наоколо. Не можеш да го пропуснеш. Шепот е от другата му страна, на половин метър под земята. Разпръснах борови иглички, за да маскирам дупката.
— Не е нужно да го запомням — отвърна Травис. — Сама ще го кажеш на хората си.
Зачака отговор, но отговор нямаше. След малко дишането й във врата му стана равномерно и бавно.
Стих II
Октомврийска нощ през 1992 г.
M> sujet2
През полупрозрачната завеса на дневната Травис вижда, че почти е познал — седнали са и се прегръщат, макар че са се сбутали в единия от големите фотьойли вместо на канапето.
Почуква и вижда как силуетът на мъжа се обръща. Миг по-късно вижда лицето му през малкия прозорец на вратата, докато приближава през помещението за пране. Очите му са кървясали от плач. Зад него масата в трапезарията е покрита с цветя и съболезнователни картички.
Мъжът дори не поглежда през вратата, преди да я отвори — очаква някой друг, който и да е, — и когато се оказва лице в лице с Травис, гневно трепва. Очите му се присвиват. От лявото му око се търкулва сълза.
Травис очаква да му обърне гръб, да отиде в другата стая, да се върне с пушката си и да стреля. Ако го направи, той няма да се опита да избяга. Знае, че го е заслужил заради мъката, която е причинил на тези хора.
Но бащата на Емили Прайс не се обръща. Отвътре майка й пита кой е. Гласът и е задавен от сълзи.
Не получава отговор.
Господин Прайс задържа гневния си поглед върху Травис.
— Какво искате, детектив?
Травис чува презрението в последната дума. Знае, че е заслужил и него.
— Какво ви каза полицията? — пита той.
Погледът на мъжа става студен.
— Защо не питате тях? Нали ви вярват?
Травис не казва нищо. Чака отговор.
— Няма да обвинят никого — казва най-накрая господин Прайс. Омразата, отчаянието и мъката са се слели в едно в гласа му.
— Защо?
— Поради липса на улики. Не са открили дори тялото й. А само колата. Но казаха, че е имало толкова много… — Мъжът се запъва. За момент изглежда, че не е в състояние да каже каквото и да било повече. — Имало толкова кръв, нейна кръв, че момиче с нейните размери не би могло да оце…
Гласът му замира сам, по своя воля. Мъжът свежда поглед. Долната му устна трепери.
— Не им е направила нищо — задавено казва господин Прайс. — Всичко е заради теб. Започна с теб.
Травис успява да кимне. Пристъпва напред и казва тихо:
— И ще свърши с мен.
Господин Прайс го поглежда.
— Не съм идвал тук тази вечер — казва Травис. — Нали така, господин Прайс?
Бащата на Емили се взира мълчаливо в него. Секундите се точат. Знае какво казва Травис. Знае какво е намислил да направи. За момент всъщност обмисля отговора си, сякаш наистина има някакъв избор. Но защото Емили е единствената му дъщеря, защото е направила първите си несигурни стъпки в неговите ръце, защото е била тийнейджърка, заспиваща облегната на рамото му на дивана по време на вечерното шоу, и защото днес три пъти е влизал в стаята й и е притискал възглавницата й в лицето си, за да вдиша последните следи от присъствието й, той кима.
— Добре — казва Травис.
Господин Прайс затваря вратата и Травис се обръща, за да излезе отново в нощта и мъглата. Ръката му несъзнателно докосва пистолета.
M$
11.
Травис пробяга последния километър до магистралата. Имаше чувството, че ставите на коленете му са свързани с парчета стъкло вместо с хрущяли. През предните прозорци на „Брукс Лодж“ се виждаха неколцина посетители, може би редовни клиенти, събрали се да гледат бейзболен мач по телевизора над бара. Беше осем вечерта и червените лъчи на слънцето се спускаха косо от северозапад.
Спря на пътя, на трийсетина метра от ресторанта. Пейдж се раздвижваше в ръцете му, разтърсвана от тичането, но неспособна да се върне в съзнание. Дишането й през последните два часа бе плитко и накъсано. Понякога поемаше дълбоко дъх и сякаш се задавяше за секунда, преди да издиша.