Травис се опита да проучи посетителите от това разстояние. Изглеждаха безобидни — поне доколкото можеше да прецени.
Имаше основателни причини да очаква проблеми с враговете на Пейдж тук, на единственото място, където можеха да пристигнат — и неприятелите несъмнено го бяха предвидили отдавна. Единственото предимство на градчето бяха малките му размери — просто нямаше начин врагът да разположи постове, без да привлече внимание. Нямаше големи паркинги, на които да скриеш микробус. Нито пък странични улички. Единственото място, където човек можеше да прекара няколко часа, без да започне да привлича погледите към себе си, бе ресторантът в мотела, но ако подкрепленията на неприятелите бяха като онези, които Травис бе видял в лагера — въоръжени чужденци, говорещи лош английски, — то за смесване с местните не можеше и дума да става.
Естествено, вероятно имаха възможност да изпратят хора, които не се набиват толкова на очи, и бяха имали ден и половина да го направят, но дори и в този случай Колдфут не беше място, където се задържат външни. Шофьорите на камиони, пътуващи на север към Прудоу Бей, можеха да спрат, за да похапнат, някой случаен микробус с туристи можеше да спре да пренощува, но никой не се застояваше. Колдфут бе спирка по дълъг път, водещ само на едно място. Не беше ничия крайна цел.
Не, ако тук имаше наблюдатели, сигурно се бяха скрили някъде над града. Травис огледа околните хълмове. Имаше толкова много бор и елша, че не си заслужаваше да се взира към някое конкретно място. Или бяха там, или ги нямаше. В първия случай бедата щеше да пристигне много преди помощта и просто щеше да се наложи да се справя някак с нея. Пистолетът от лагера на неприятелите, единственото оръжие, което беше взел, му вдъхваше известна сигурност. Беше го пъхнал в колана си и бе пуснал ризата си върху него.
Пресече магистралата и пробяга останалото разстояние по чакълестия паркинг, покрай собствения си експлорър, два джипа и един жълт ландроувър. Беше на десетина метра от сградата, когато някакъв едър тип с каскет на „Джон Диър“ го забеляза, погледна го объркано за момент през стъклата, след което изтича да отвори вратата и да го посрещне.
— Какво е станало?
Останалите посетители зарязаха мача, наскачаха и се залепиха за прозорците.
Травис бе репетирал съкратена версия на историята, а стресът при разказването й щеше да е съвсем истински.
— Намерих я в една долина на запад. — Чуваше собствения си глас за пръв път от двайсет часа. Намери го за убедително дрезгав. Не се съмняваше, че външният му вид му подхожда.
Едрият тип задържа вратата отворена, докато Травис влезе. Посетителите реагираха като един, когато видяха ръката на Пейдж; със същия успех можеше да е домъкнал в заведението и труп. Русата жена, която излезе иззад тезгяха — Моли, както показваше надписът на блузата й — се помъчи да сподави писъка си, отстъпи назад и блъсна стенда за вестници.
После всички заговориха едновременно. Някаква дребна жена закри устата си с ръка и започна да мести поглед от Пейдж към Травис и обратно. Очите й се присвиха, сякаш ги преценяваше, едрият тип затвори вратата, реагира остро при вида на клампата, попита какво по дяволите е…
— Така я намерих — надвика глъчката Травис. — Не е казала нито дума, нямам представа кой й е направил това. Не знам нищо, така че просто се обадете, става ли? За колко време могат да дойдат ченгетата и лекар?
Последното беше само заради местните — нямаше намерение да чака полицията, нито пък да я поверява на грижите им, дори да успеят да пристигнат преди Тангента.
Но все пак проработи. Всички евентуални подозрения към него изчезнаха. Моли вече беше зад тезгяха, вдигна телефона и набра нещо по-дълго от 911.
— На ченгетата ще им трябват пет-шест часа — каза едрият. — По Далтън няма патрули. На медицинския хеликоптер от Феърбанкс ще му трябва най-малко час и половина. Преди няколко години един шофьор на камион получи инфаркт тук, толкова време им трябваше да пристигнат.
Моли, която чакаше да й отговорят, задържа слушалката с рамото си и взе един ключ от таблото. Подхвърли го на едрия тип.
— Номер три е чист, може да я остави там.
Мъжете поведоха Травис към дъното на помещението, откъдето започваше къс коридор с врати от двете страни.
Стаята беше семпла и чиста, по кувертюрата на леглото играеха медни отблясъци от косите слънчеви лъчи. Травис внимателно положи Пейдж върху покривката, като много внимаваше с ръката й — и най-малкият допир щеше да й причини огромна болка. Промяната на позата предизвика ново дълбоко поемане на дъх, който почти я задави.