Мъжът с каскета стоеше на прага.
Травис загледа как дишането на Пейдж се успокоява и попита тихо:
— Имате ли оръжия тук?
С периферното си зрение забеляза как козирката на каскета се обръща към него.
— Лагера, в който я намерих — каза Травис, без да откъсва очи от Пейдж. — Имаше най-малко три вида следи, които не бяха нейни. Нямам представа къде са сега тези хора, но ако се появят тук…
— Господи… — прошепна мъжът.
— Ченгетата са на шест часа път, нали така каза — продължи Травис. — Ако познават района, сигурно и онези го знаят. Ако имаш оръжие, приготви го. Ти и всички, на които имаш доверие, ако и те са въоръжени.
Мъжът кимна, отиде до прозореца и впери поглед навън. Козирката на каскета отърка стъклото, докато той оглеждаше хълмовете на запад.
На Травис не му беше приятно да го лъже, но не можеше и дума да става да му каже истината, а щеше да е много по-лошо да си мълчи предвид риска, на който беше изложил това място. Точно това най-много го тормозеше. Но какъв избор имаше?
Мъжът с каскета се обърна към него и каза:
— Да, стига сме се туткали. — И тръгна към вратата.
— Мога ли да звънна навън оттук? — попита Травис.
Мъжът спря на прага и кимна към телефона на нощното шкафче.
— Излиза се с деветка.
И излезе.
Травис притвори вратата, извади бележката на Първата дама от джоба си и започна да набира номера, който беше написала. Докато го правеше, вратата изскърца и бавно се отвори сама под собствената си тежест. Късият кабел на телефона не му позволяваше да я стигне. Е, нямаше значение.
Телефонът иззвъня веднъж, след което се включи записано съобщение.
— Благодарим, че се обаждате на кантора „Лейктън“, вашият консултант за динамична…
Набра 42551. Чу се изщракване и след по-малко от секунда отговори жена:
— Ключова дума.
Беше изискване, не въпрос.
Травис се запъна.
— Не я зная.
— Кой се обажда?
Травис също не тръгна да си губи времето с любезности.
— Цивилен съм. Намерих самолета ви. Всички са мъртви с изключение на Пейдж Камбъл.
После нещата се развиха много бързо — бърза размяна на думи, приглушени изщраквания, когато се вдигнаха и други слушалки.
Мъж:
— Откъде се обаждате?
Травис си помисли, че сигурно вече са наясно.
— Колдфут, Аляска. Катастрофата е на петдесет и осем километра западно…
— Млъкнете — прекъсна го мъжът. — Линията не е сигурна. Отговаряйте конкретно и не влизайте в подробности…
— Мъртви са — каза Травис. Покрай изтощението и стреса не му бе трудно да се ядоса. — Имате един оцелял и ако искате да я опазите, по-добре пратете някой проклет товарен самолет с десантници и гледайте поне един от тях да е хирург. Може да й остава около час, а може и адски да греша.
Мълчание за три секунди — или не бяха свикнали да им се говори по такъв начин, или си водеха записки. После някъде на заден план чу някаква жена да казва: „Мърдайте, по-живо“, и се почувства по-добре.
— Моля, отговорете на въпроса само с да или не — каза мъжът. — Има ли враждебни елементи, способни да стигнат до вас през следващия един час?
— Да.
— Отново с да или не, можете ли да прецените числеността на евентуалните агресори?
— Не. Но имат нещо, за което трябва да знаете.
— Слушам ви.
— Хеликоптер. Не е щурмови, съмнявам се, че ще представлява особена заплаха за друг летателен апарат, но който идва насам, по-добре да знае за него.
— Добре — каза мъжът и продължи с по-човешки тон: — Не казвайте нищо за собствените ви средства за защита. Подгответе се колкото се може по-добре и чакайте нашите хора. Ще ви свържа с хирург, който ще ви помоли да опишете състоянието на госпожица Камбъл. Направете го бързо и се пригответе.
Разговорът с доктора продължи три минути. И не вдъхна на Травис прекален оптимизъм.
Той затвори, придърпа един стол до леглото, седна и загледа Пейдж. Изглеждаше ужасно — по-зле, отколкото когато бе излязъл на магистралата. Здравата й ръка беше от неговата страна. Хвана я с двете си ръце и затвори очи. През отворената врата чуваше бейзболния мач по телевизията.