През прозореца, подобно на картина в рамка, се виждаше стръмният склон оттатък магистралата, по който бяха разпилени горящите останки на хеликоптера.
— Кой го направи? — попита старецът, който го беше освободил. — Къде са отишли?
— Не зная — отвърна Травис. — Някои от жертвите отпред въоръжени ли бяха?
Мъжът кимна и любопитството му се засили.
— Моли и Лойд. — Хвърли поглед към Пейдж и отново се обърна към Травис. — Ще ми кажеш ли какво е станало тук?
— Военните идват — каза Травис. — Може би те ще ни кажат и на двамата. Вземете оръжията и кажи на всички да си отварят очите на четири, докато не пристигне помощта.
Мъжът го послуша и излезе.
Загледан в собствената си сянка на стената, сама като миналия път, Травис се запита дали в последния му съвет има някакъв смисъл.
14.
След четиридесет минути от юг долетя транспортен самолет и от височина деветстотин метра стовари две дузини парашутисти. Травис стоеше до прозореца — не искаше да оставя Пейдж сама — и ги гледаше как кръжат надолу в стегнати колони, за да се приземят на петдесетина метра от сградата. Бяха облечени в черно, предпазната броня издуваше униформите им. Докато последните се озоват на земята, първите вече бяха заели позиция до мотела.
Четирима се открояваха. Единият, може би с десет години по-възрастен от останалите, посочи и заповяда нещо. Макар че Травис не можеше да го чуе, резките му властни движения показваха, че той е командващият.
Другите трима нямаха нужда от заповеди — те бяха хирурзите. Тръгнаха право към сградата и Травис ги извика веднага щом влязоха в заведението. Носеха пакети и торби с цялото оборудване, необходимо за модерно спешно отделение, включиха два разклонителя, за да имат достатъчно контакти за мониторите, осветлението и останалите машинарии, които подредиха около леглото. Травис се дръпна да не им пречи и ги гледаше как поемат ситуацията в свои ръце. Не разбираше много професионалните им термини, но общото значение бе ясно. Щяха да я спасят.
Няколко минути по-късно командирът приближи предната врата. Носеше сателитен телефон като онзи, който се бе опитала да поправи Елън Гарнър. Разговаряше с някого и когато погледът му се спря върху стоящия в коридора Травис, каза:
— В момента съм с него.
Закрачи към Травис, но вместо да му подаде слушалката, спря и се заслуша.
— Разбира се — каза и погледна покрай Травис в стаята. — Доктор Каро, докладвайте.
— Стабилна е — отговори най-възрастният хирург, без да вдига очи от работата си.
Командирът предаде отговора по телефона, каза: „Да, сър“ и подаде слушалката на Травис. Докато го правеше, в очите му за миг се появи същото любопитство, което се четеше и в погледа на стареца, който бе развързал Травис. После се отдалечи в коридора.
— Ало — каза Травис.
От другата страна бе същият мъж, с когото беше разговарял при първото си обаждане на Тангента.
— Сега връзката е по-сигурна — каза той, — но въпреки това трябва да внимавате какво казвате. Хората около вас са военни. Не са наясно за какво точно става въпрос.
— Добре.
— Първо, благодаря, че сте се притекли на помощ на госпожица Камбъл. Много сме ви задължени. Ще ви помоля да отговаряте на следващите ми въпроси само с да или не. Видяхте ли предмет с размерите на билярдна топка, тъмносин…
— Да.
— Намира ли се в ръцете на хората, които бяха заловили госпожица Камбъл?
— Не точно — отвърна Травис.
— Тя скрила ли го е някъде?
— Да. Мога да ви кажа къде…
— Не — прекъсна го мъжът. — Не го правете. Просто потвърдете, че е скрит недалеч от лагера, където сте я спасили.
— Да — каза Травис.
— Добре. Пилотът на изтребителя установи, че там няма никого. Явно всички неприятели са били на хеликоптера, когато е бил улучен. Така че ето какво предстои. Пратили сме два вертолета „Блек Хоук“, които са на малко повече от час от вас. Пилотите и екипажът не са военни, а наши хора, които са наясно със ситуацията. Един от хеликоптерите ще евакуира госпожица Камбъл. Другият ще ви откара до лагера в долината, за да покажете на хората ни местоположението на Шепот. Те имат начин да го обезопасят за превоза. След като приключите, ще получите от тях по-нататъшни инструкции.